На връх Херцогщанд и езерата Кохел и Валхен.

      25 юни 2016 – събота

 Тази сутрин, след закуската Джудит и Клаус отидоха на обичайното съботно пазаруване, а аз се приготвих за екскурзията с Елизабет Хайндл. В уговорения час Елизабет дойде да ме вземе от квартирата. За моя изненада, тя не беше сама. С нея беше дошъл един нисък мъж на преклонна възраст. Тъкмо щях да си помисля, че това е баща ѝ, когато Елизабет ми го представи. Мъжът се казва Алекс и е нейният партньор, който също е художник и изкуствовед. После тя ме попита, дали имам против Алекс да дойде с нас на екскурзията. Аз нямах нищо против идването с нас, на който и да е! Аз познавам Елизабет почти толкова, колкото и Алекс. За мен беше интересно да прекараме заедно деня и да се опознаем.

 Качихме се в колата на Елизабет. Тя седна зад волана и ме покани до нея, а Алекс, като кавалер, седна отзад. Отправихме се в познатата ми посока на юг – към Алпите. Елизабет не сподели никакъв план относно екскурзията. Първоначално, когато тя ме покани, идеята ѝ беше да ме заведе в Мурнау, в къщата, където беше живял и творил Василий Кандински в продължение на пет години със своята приятелка, известната немска експресионистка Габриеле Мюнтер. Тези години са били повратен и особено плодотворен период в творчеството на художника. Къщата, която сега е музей и е известна като „Мюнтерхаус”, била превърната от Кандински и Мюнтер в културно средище, където са гостували и творили и другите художници, бъдещи участници в обединението „Синия конник”. Вече знаех, че Мурнау се намира на Стафелзее – езерото, в чийто води Джудит и Клаус ме хвърлиха на платноходката в деня на моето пристигане. Аз съзрях символика в това, че престоят ми в Бавария започна на Стафелзее и днес пак там щеше да завърши, като затваряне на кръг!

 След едночасово пътуване ние навлязохме в познатите за мен подножия на Алпите. Денят беше слънчев и ясен. Наоколо, под монументалните форми на планината, се разстилаше зелена долина. Тя беше нарязана от геометрично – точните очертания на нивите и ливадите, по които бяха разпилени дървета и селски къщи.

В края на едно от тези села пътят минава покрай бяла черква и гробище. Елизабет ми каза, че тук е погребан Франц Марк, а в селцето има негов музей.

Църквата в Кохел и гробището, където е погребан Франц Марк. 
След малко тя спря колата на брега на голямо езеро и ме покани да се разходя по брега и да снимам. Аз все още не схващах, че Елизабет е променила плана за днешното пътуване и ние съвсем не отивахме в Мурнау на Стафелзее. Гледах прекрасното светло езеро пред мен и не знаех, че съм на брега на Кохелзее. В близост имаше ресторант с голяма тераса над езерото и от нея се разкриваха чудни панорами към отсрещните брегове.

Най - впечатляваща беше гледката към близката Алпийска верига. По средата ѝ се извисява скалист връх, а под него, покритите с дървета купообразни скални форми, сякаш изплуват от езерото.

Продължихме с колата по пътя, който плавно се изкачва по възвишение и прави много завои. Елизабет спря на един от тях, за да ми покаже езерото Кохел от високо.

Езерото Кохел
Тя каза, че от другата страна на възвишението има друго езеро, много по – голямо и интересно и ние отиваме там. Продължихме по завоите и скоро, от другата страна на пътя, пред очите ни се разкри удивителен светлосин воден простор. Наистина, цветът на това езеро още от пръв поглед беше нереален! Виждала съм такива води, когато пътувах из Западните Балкани, в Босна и Херцеговина, по река Неретва. Тогава ни казаха, че този син цвят се дължи на високото съдържание на мед във водите.
 Скоро Елизабет се отби от пътя по езерния бряг и паркира на зелена площ, под дървета. Тук ние слязохме от колата и те двамата с Алекс започнаха да се екипират с якета и туристически обувки. После Елизабет раздаде на всеки по една торба, в която имаше бутилка с минерална вода и пакет с бретцели. Аз продължавах да бъда в неведение къде отиваме, но имах търпение и нищо не попитах! Елизабет ни поведе пеша и скоро стигнахме до лифт в подножието на стръмен планински склон. Тя купи билети и ние се качихме в голяма лифтова кабина. Лифтът по – скоро напомняше на асансьор. От начало се виждаше само тази единствена кабина. Изчакахме в нея да се съберат достатъчен брой хора.  Когато кабината се напълни, затвориха вратата и бавно се понесохме по въжената линия. Колкото по – нагоре се изкачвахме, склона ставаше по – отвесен! Аз бях застанала близо до прозореца и видях, че на юг се откри приказна гледка към очарователното синьо езеро – последното, на което пристигнахме! Опитах се да снимам, но снимките се размазваха. Струваше ми се, че кабината се изкачва бавно, но явно не беше така!
 Слязохме на горната станция и тръгнахме по алея, оградена с парапет. Над него гледките бяха зашеметяващи! Над дълъг зелен хълм се издигат многобройни алпийски вериги от причудливи върхове, които пробиваха облачните небеса. Отдолу се простира вълшебното синьо езеро. 

 В източния му край се вижда самотен малък остров, а на запад - два големи ръкава са се врязали в сушата и между тях се е образувал дълъг полуостров с интересна форма на двузъбец.

 Аз бях във възторг! Не спирах да се обръщам назад и да снимам различни части от панорамата. Елизабет и Алекс вървяха по алеята на запад, където тя заобикаля скалистия склон.

Настигнах ги и зад завоя се откриха нови панорами. След малко, отпред изникнаха два близки върха и хижа в подножието им. Елизабет ми посочи върха от дясно. Гърбът му е прорязан от серпантина, очертана като тегел, а на най – високата му кота има заслон.

Връх Херцогщанд - от дясно на снимката

 Елизабет ме попита, дали искам да се изкача на този връх?! Аз премигах и се облещих! Отговорих на английски: „Да! Разбира се! Искам!” и добавих на български: „Ама ти мен ли питаш, дали искам да се изкача на върха?! Господи, как може на мен такъв въпрос да ми задават?!”

 Продължихме по алеята към хижата. Близо до нея има бюст – паметник на баварския крал Лудвиг II. По – късно разбрах, че той и неговия баща Максимилиан I, са предпочитали това място за лов и са имали ловни вили в района.

Бюстът на баварския крал Лудвиг II
 След хижата пътеката се изкачва нагоре и се влива в серпантината към върха. Реално, не става въпрос за сериозно изкачване. Върхът Херцогщанд, към който вървяхме, е висок 1731 метра, а с лифта, ние преодоляхме 1600 метра. Денивелация от 100 метра, по серпантина, е нищо работа – по – лесно, от колкото да се качиш на Бунарджика в Пловдив! На Алекс обаче, му беше трудно. Той падна веднъж на пътеката и аз започнах да се притеснявам за него! 
 Колкото повече се изкачвахме, панорамите ставаха по – величествени! По рида, на изток се издигат скалисти чукари. Под тях постепенно се показваше все по – голяма част от синьото езеро, а зад него – зелени долини, над които се издигат нови и нови Алпийски върхове, потъващи в небесата.

Панорамата на изток

По серпантината
Денят беше слънчев. Някъде далеч, в простора над планината се гониха пухкави облаци. За съжаление, не беше много ясно и задния план беше твърде избледнял. Серпантината се вие между клековете. Наоколо имаше планински цветя, същите каквито цъфтят и в нашите планини в този сезон. Зарадвах се на мащерката, която вече е разцъфнала. Днешната планинска разходка затвърди впечатлението ми, че тук природата е облагородена. Пътеките, полянките, храстите – всичко е пипнато от човешка ръка и е направено за удобство на хората, без да се нарушава великата хармония на природните форми!

На юг към Алпийските вериги
За 40 минути ние изкачихме върха. Излязохме от западната му страна, където пътеката слиза леко надолу и продължава по дълъг скалист ръб към съседния връх. От тук се разкри част от панорамата на север, към равнината, сред която светят други сини езера. На запад гледката също е внушителна – редици от величествени върхове изпълват простора.

Скалистият ръб и панорама на север - към равнината

Скалистият ръб и съседният връх - на запад

Панорама на запад от Херцогщанд
Отидохме под навеса на заслона. Там имаше и други туристи, които отдъхваха. Аз продължавах да обикалям наоколо и да гледам с възторг в различните посоки. От върха се вижда голяма част от невероятното синьо езеро Валхензее. То наистина светеше между тъмните хълмове, които го обграждат. В един момент светлината сякаш струеше, точно край малкия продълговат остров и близкия бряг до него!

Заслонът на вр. Херцогщанд

Панорама на юг с езерото Валхен

Най – после Елизабет заговори. Тя ми призна, че когато се запознала от близо с моите картини в галерия ГЕДОК, почувствала, че трябва обезателно да ме доведе на връх Херцогщанд, за да видя тези вълшебни панорами и езерата от високо. Решила, че за мен това преживяване сред фантастичните Баварски Алпи ще бъде много по вълнуващо и ценно, отколкото посещението на Мюнтерхаус в Мурнау. Елизабет каза, че ако изминем още няколко крачки по върха, ще видим от високо и езерото Кохел – първото, покрай което спирахме по пътя ни днес. Тя обаче, предложи, първо да поседнем под сянката на беседката и да се подкрепим с бретцелите.

 Аз бях толкова щастлива! Освен всички вдъхновяващи впечатления, които събрах днес в планината, вече мога да се похваля, че съм се качила на Алпийски връх! Благодарих на Елизабет и я помолих да ме снима пред величествените панорами!

След кратката почивка аз се разходих по върха на изток. Алпийските върхове в тази посока се виждаха, още когато се изкачвахме, но от тук те изглеждаха още по – внушителни. Пред тях е и отвесният склон на Херцогщанд на север.

На изток от връх Херцогщанд

Долу е Кохелзее, а зад него се простира безкрайната зелена равнина, прорязана от бели пътища. Сенките на облаците полягаха тук – там из нея и създаваха вълшебни контрасти. Далеч, почти на хоризонта, се виждаха две големи езера и аз се досетих, че това са Щарнбергерзее и Амерзее.

Панорама на юг с езерото Кохел

Детайл от равнината на юг

Към езерото Щарнберг с вариото.

Когато се върнах при Елизабет и Алекс, в далечината на запад се бяха появили смущаващи тъмни облаци. Елизабет ми ги посочи и ние решихме да побързаме със слизането. Надолу, по обратния път, аз продължавах да наблюдавам езерото Валхен. Облаците скоро покриха цялото небе над него и светлината, която сякаш излъчваха водите му стана по – ярка. Наближихме лифта, а аз не можех да откъсна очи от вълшебните простори с необикновеното синьо езеро и великата планина над него!

 Когато слязохме долу, небето притъмня и задуха силен вятър. Елизабет и Алекс ме поканиха в малък ресторант на брега на езерото. Заведението беше в къща с голям двор, в който масите бяха разположени по зелените площи. Сервитьорите бяха облечени в национални костюми. Обстановката беше много романтична - езерото плискаше водите си, а храстите наоколо бяха обсипани с цветове. Ние влязохме и седнахме вътре в къщата, защото вече се усещаше приближаващата лятна буря.

 Елизабет и Алекс си поръчаха супа, а аз предпочетох плодов сладкиш с кайсии. Алекс беше впечатлен, че съм изкачила планинския връх без дори да се задъхвам. Той ме попита, как поддържам форма и колко пъти в месеца излизам в планината. Елизабет искаше да сподели с мен някои нейни притеснения, свързани с предстоящия ѝ творчески престой в България и ме разпита за обстановката у нас. Била чула, че в България се шири голяма престъпност. Алекс се двоумеше, дали и той да дойде в България с Елизабет. Той има здравословни проблеми и се опасяваше, че здравеопазването у нас е лошо и няма да получи адекватна медицинска помощ, ако му се наложи. Аз бях учудена, че и двамата бяха обсебени от неверни слухове по адрес на България! Казах им, че у нас има толкова престъпност, колкото във всяка друга страна. Препоръчах на Елизабет да бъде внимателна, да пази вещите си и да не излиза нощем сама из града, но ѝ казах, че това са правила за сигурност, които важат навсякъде. Обясних, че както у повечето южни народи, така и в България не е толкова чисто и 
подредено, че ние българите не сме особено точни и организирани хора. Казах на Алекс, че имаме прекрасни лекари и медицинските услуги у нас са на добро ниво, но системата на здравеопазването ни не е добре организирана и това е проблемът за нас.

 Според програмата, която бяха изпратили на Елизабет от СБХ, тя трябваше да прекара три седмици в творческата база на Съюза в Търново и една седмица после да бъде в София, където щеше да представи своя изложба. Поех ангажимент, че ще говоря с мои познати – колеги в Търново, да имат грижа за Елизабет, докато е там. Обещах ѝ, че по време на престоя ѝ в София ще я взема да ми гостува за ден и в Пловдив. Месец и половина по – късно, Елизабет дойде в България. Тя не можа да издържи и една седмица в Търново, сама в творческата база. За да не си замине преждевременно за Мюнхен, обзета от голямо разочарование, аз я поканих и приех в Пловдив. Тя живя в моя град почти две седмици, в които аз ѝ осигурих контакти с много колеги и творчески изяви в изложба и симпозиум „Арт – Колаж”. Показах ѝ най – интересните места в Пловдив и културно – историческите забележителности в района. Вярвах, че Елизабет остана много доволна от гостуването в Пловдив, което аз ѝ организирах, извън всякакви регламенти на СБХ. По – късно разбрах, че страховете ѝ за нейната защитеност и сигурност от „голямата” престъпност в България не са я напуснали през цялото време, докато е била у нас!

 Преди да тръгнем от ресторанта Елизабет и Алекс дълго се обясняваха помежду си на немски и през това време аз се разходих по поляната до езерото. Ставаше все по – мрачно. Далечните брегове и планината над тях бяха особено тъмни, но сините води на езерото не загубиха цвета и светлината си. Все още имаше хора, които плуваха и караха сърф!

Докато се връщах при Елизабет и Алекс, бурята започна. Силен вятър разлюля дърветата наоколо. Тежки облаци побягнаха над тях. Водите на Валхензее настръхнаха.

Ние забързахме към колата и успяхме да стигнем до нея, преди дъждът да заплиска! Той обаче, ни застигна по завоите към Кохелзее и до Мюнхен пътувахме под обилните му струи!

Всички снимки от това пътешествие са тук

Из Мюнхенските паркове на Еньовден. Моето прощално парти.

     24 юни 2016 - петък  

 Лятото влезе тази сутрин през моя източен прозорец! Ярка светлина изпълни стаята, за да ми напомни, че скоро трябва да си тръгна от тук, защото другаде ме очакват летните зелени пътища! Еньовден е – денят на билките и благодатната роса, но за мен това е първият ден от сбогуването ми с Бавария! Моята изложба в Мюнхен, днес за последно, ще бъде отворена. Късно следобед трябва да я сваля и да опаковам картините за обратния път към дома. Довечера ще бъде прощалното парти, което Джудит и Клаус организират в моя чест в Английската градина.

 Нямах представа какво е запланувала Джудит, нито как се е уговорила с моите приятели – българи! Сутринта тя отиде на работа. Каза ми само, че ще се прибере около 15 часа, а към 18.30 ще дойде в галерия ГЕДОК с колата си, за да натоварим картините.

 Преди обяд аз исках да отида в магазина за български хранителни стоки и да купя някакви български колбаси за партито, както и подходяща храна за предстоящото дълго пътуване до Пловдив. Магазинът е наблизо, но моят план беше да направя хубава разходка и да стигна до него по обиколен път. Излязох от квартирата към 10.30 и тръгнах по познатите улички към Луитполдпарк. Утрото беше слънчево, небето – тъмносиньо и хубавите бели къщи грееха сред зелените дворове.

 Заобиколих хълма в парка от юг и продължих по алеите под огромните дървета. До където погледът ми стигаше пред мен се простираха зелени площи с дървета, които хвърляха изрязани сенки върху тях.

Нямаше съмнение, аз вече пътувах през пространствата на лятото, а в краката ми светеше благословената роса! Можех да се събуя и да нагазя в нея, но аз бях решена да направя това в Олимпийския парк. Моята идея беше да стигна до там и да изкача хълма над езерото, който вчера видях от другата страна. Когато излизах от Луитполдпарк, забелязах нисък каменен стълб, обвит в бръшлян. Върху него беше монтирана православна икона на Богородица, от типа Одигитрия, която едва се виждаше под бръшляновите листа. Под иконата, върху дървена стойка бяха подредени саксии с цветя, а под нея светеха десетина кандила. Така и не успях да разбера, какво е това място за поклонение. По – късно питах моите български приятели, но никой от тях не знаеше нищо за него. Прекръстих се пред иконата и приех като добро знамение случайността, че попаднах на този символ на православната вяра точно в днешния празничен ден!

 След половин час аз стигнах в подножието на хълма в Олимпийския парк, като следвах маршрута по картата и чувството си за ориентация. Събух се и нагазих в росната трева. Стръкчетата галеха нозете ми и ситните водни капчици се стичаха по тях. Изпълних ритуала за Еньовден и си пожелах светло пътуване по зелените пътища на лятото!

 Бавно се изкачих по хълма, като спирах да съзерцавам и да снимам панорамите към града и към парковото пространство, които постепенно ми се разкриваха.

Тревата беше окосена и вълнообразни линии - следите от косачките, бяха набраздили зелените пространства и подчертаваха лекия релеф. В този сравнително ранен час в парка беше спокойно. Тук – там деца ритаха топка или се виждаха хора, които се бяха излегнали по поляните. Аз вървях и се радвах на прекрасния слънчев ден, понесена от усещането за настъпилото лято!

На върха на хълма има широка кръгла площадка, оградена от перила. На картата на Мюнхен това място е обозначено като Олимпиаберг. В северния и в южния край на тази площадка са поставени далекогледни тръби. От тук се разкриват панорами към града във всички посоки, но разбира се, гледната точка е много по ниска, отколкото от телевизионната кула. За мен най - интересни бяха панорамите на север, към олимпийското езеро, стадиона, кулата и централата на БМВ.

Наближаваше обяд и започна да става горещо. Спуснах се по една алея, която ме отведе в края на езерото. Неможех да откъсна очи от него. Водите му отразяваха осветения отсрещен бряг между тъмните сенки на близките дървета.

Продължих по канала, който изтичаше от езерото. Видях на картата, че ако вървя успоредно на този канал ще стигна до моста на Београдщрасе, а от там пътят до българския магазин ми е познат. Час по – късно аз се прибрах в моята квартира, доволна от сутрешната разходка и от пазаруването в българския магазин.

 В 15.30 имах среща с Лиса пред музея Брандхорст. Лиса изрази желание заедно да разгледаме музея и след това да отидем в галерия ГЕДОК, за да съберем изложбата ми. В горещия следобед придвижването през града не беше много приятно. Пристигнах закъсняла на срещата, но Лиса ме чакаше усмихната, както винаги!

 Музеят Брандхорст се намира в непосредствена близост до Пинакотеката на модерното изкуство. Той е сравнително нов музей – открит е през 2009-та година. Сградата има изчистена форма на продълговат паралелепипед, а фасадата е облицована с разноцветни керамични елементи.

Музея Брандхорст

Отвън изглежда, че етажите са два, защото по средата на фасадата минава стъклен пояс, но във вътрешното пространство има три изложбени нива, свързани помежду си с високи стълбища.

   В музея се съхранява голяма колекция от модерно изкуство, която е собственост на наследниците на тръста „Хенкел”. До колкото разбрах, в залите се представят части от колекцията под формата на изложби, които показват определени аспекти, тенденции или теми в развитието на модерното изкуство или на определени художници. Музеят е известен с богатата сбирка от произведения на Анди Уорхол. В момента няколко творби от нея са показани на долния етаж, заедно с други творения на Поп Арта.

 Аз възприемах произведенията на модерното изкуство в музея Брандхорст повече като информация. Единственото тук, което докосна моите чувства, беше изложбата от творби  на Сай Тоумбли – „В ателието”. Това е ретроспективна селекция от картини, скулптури, рисунки и фотографии от началото на 50-те години на 20 век до последния голям цикъл на художника, завършен малко преди смъртта му през 2011 година. Този цикъл включва монументални платна с изображения на рози. Всъщност, розите са сведени до експресивен знак, но въздействат поетично, с изтънчени цветни хармонии и наистина напомнят богатата живопис от късния период на Клод Моне.

Из изложбата от творби на Сай Тоумбли (Снимането в музея Брандхорст е забранено и аз направих тези снимки скришно и набързо!) 

Към 18 часа ние с Лиса бяхме в галерия ГЕДОК. Бързо свалихме картините и Лиса се захвана да почисти залата. Скоро пристигна и Джудит. Тя донесе опаковъчните ми материали и кутията, в която пренасям картините си. Помогна ми да ги опаковам и да ги стегна със стреч – фолио, така че да бъдат неподвижни. Наредих ги в кутията и се опитах да запълня празните места в нея с парчета велпапе. Джудит ми каза да не правя това сега. Тя ме увери, че в къщи Клаус ще свърши тази работа по – добре от мен и ще ми помогне да запечатаме кутията и да я завържем за импровизираната ми количка.

 Слава Богу, успяхме да натоварим тежката кутия в багажника на колата! Качихме се и ние с Лиса в нея и потеглихме към „Тристанщрасе” 2. По пътя Джудит ми каза да се обадя на моите български приятели и да им кажа ако могат да отидат по – рано в бирарията, за да запазят маса там. Моята приятелка беше притеснена, че в петъчната вечер, след горещия ден, бирарията ще бъде пълна с хора.

 В къщи ни очакваше Клаус, който пренесе кутията с картините ми в апартамента. Джудит беше приготвила всичко за партито в две големи чанти. Натоварихме ги в колата и се отправихме към бирарията „Хирсхау” в Английската градина. Наистина откритата бирария вече беше пълна с народ. След горещия ден в края на работната седмица хората идваха да разпуснат под дърветата в топлата юнска вечер. Биляна и Григор вече бяха дошли и бяха запазили маса, но масата беше до откритата сцена, на която малък духов оркестър свиреше популярни туист и рокендрол парчета. В непосредствена близост музиката се чуваше твърде силно, но ние нямахме избор – всички маси бяха заети! Изненадах се, че Джудит беше донесла абсолютно всичко – покривка за масата, прибори и красиви порцеланови чинии. Беше направила баварска салата, а в отделни съдове беше нарязала три вида зеленчуци. Гвоздеят на вечерята беше ястието от пилешко месо със сос от авокадо. Освен всичко това, беше приготвила и голямо плато с пържени кюфтета. Аз също извадих „бирените пръчици” и малките гевречета, които купих днес от българския магазин. Докато подреждахме масата, Клаус и Лиса отидоха да купят бира и големи бретцели.

 Скоро дойдоха Юлия и Макс с тяхната гостенка от Пловдив – Веска. Вече всички бяхме на масата и започнахме прощалната вечеря с наздравица! Бях щастлива и много развълнувана! Имах толкова прекрасни преживявания през изминалия месец в Мюнхен благодарение на хората, които седяха на масата заедно с мен! Аз не ги познавах до скоро! Съдбата сякаш ми ги изпрати като огромен дар! Ще си тръгна от тук след три дни, обогатена с толкова много впечатления, които събрах от величествената природа на Бавария, от музеите и галериите в Мюнхен, където видях забележителни образци на културната съкровищница. Дълго ще нося в сърцето си и ще рисувам безкрайните облачни небеса, невероятно сините езерни води и може би ще достигна до нови „блажени острови”! Най – ценното, с което ме дари моят престой в Мюнхен, са тези толкова силни нови приятелства, сърдечните връзки с хората, които не избледняват, въпреки времето и разстоянията!

Макар, че бяхме близо до оркестъра и музиката се чуваше силно, тя създаваше невероятно настроение! Много хора – млади и стари танцуваха на дансинга. Феерия от разноцветни флагчета се люлееше над тях. От нашата компания единствено Лиса сподели моето желание да танцуваме и двете се втурнахме, опиянени от лудия ритъм!

Свечеряваше се и наоколо светнаха фенерите. В 21 часа музикантите от оркестъра обявиха края на своята програма и се оттеглиха под шумни аплодисменти. Сега вече, ние можехме по – добре да чуваме нашите разговори. Аз вдигнах наздравица за Джудит и Клаус и им благодарих за тази прекрасна вечер в Английската градина. Казах, че съм много признателна за това, че ме приеха в дома си и ми оказаха голямо уважение и внимание. Благодарих специално на Джудит, която направи всичко, за да се чувствам в Мюнхен като у дома си и стана моята най – добра приятелка тук! Джудит не отговори, само мило се усмихна!

 За моите приятели беше по – удобно да разговарят на немски, но Юлия седеше до мен и ми превеждаше. Всички бяха развълнувани от резултатите на референдума в Англия. Англичаните бяха гласували за излизане от Европейския съюз и моите приятели коментираха, как ще се отрази това на бъдещето на Европа.

 Григор ме покани на последно пътешествие из Бавария в неделя. Той каза, че всичките ни пътувания през изминалите седмици са били  на юг, към Алпите, затова предложи накрая да отидем на север – край река Дунав. Беше си спомнил за маршрут по реката, по който с туристически кораби се достига до голям манастир. Макс разказа още, че на същото място има известен мемориал в чест на победа над Наполеон и препоръча, от там да отидем до Регенсбург – старинен град – пристанище на река Дунав. Юлия прояви интерес и желание двете с Веска да дойдат с нас. Биляна и Григор се зарадваха, че компанията ще се увеличи и казаха, че в колата им има места за още двама. Аз поканих и Джудит и Клаус да дойдат, но те отговориха, че за неделния ден вече имат ангажименти.

Моето настроение беше все така приповдигнато и аз попитах Юлия, дали е прието да се пее в Мюнхенските открити бирарии?! Тя отговори положително и се съгласи да пее заедно с мен. Ние подхванахме моята любима македонска песен „Биляна платно белеше”. Юлия е музикант, а аз със сигурност съм била музикант в предишния ми живот - имам „глас – български” и винаги признавам, че повече обичам да пея, отколкото да рисувам! Направихме много добър дует, но песента е дълга и не я изпяхме цялата. Малко след края на нашето изпълнение, Джудит внезапно обяви край на партито и започна да прибира масата. Всички приеха това за нормално и започнаха да се приготвят за тръгване. У мен остана въпросът, дали моето пеене не провокира края на вечерята или в Германия всичко се планува предварително, дори началото и края на забавите?! Може би тук не е прието събитията безконтролно да се проточват във времето, дори когато на хората им е приятно! Може би Джудит беше уморена. След днешния работен ден, за два часа, сама беше приготвила всички тези салати и ястия, а после дойде в галерията и помогна за прибирането на изложбата ми.

 Прощалната вечер остана незабравима за мен! Тя беше прекрасен празник в пъстрата шумотевица на лятната градина и в компанията на моите скъпи приятели от Мюнхен, които дойдоха да ме изпратят. Много пъти ще разглеждам снимките, ще се връщам в спомените и мислено ще изпращам на Джудит цялата си благодарност за нейния неоценим подарък!