Из Мюнхенските паркове на Еньовден. Моето прощално парти.

     24 юни 2016 - петък  

 Лятото влезе тази сутрин през моя източен прозорец! Ярка светлина изпълни стаята, за да ми напомни, че скоро трябва да си тръгна от тук, защото другаде ме очакват летните зелени пътища! Еньовден е – денят на билките и благодатната роса, но за мен това е първият ден от сбогуването ми с Бавария! Моята изложба в Мюнхен, днес за последно, ще бъде отворена. Късно следобед трябва да я сваля и да опаковам картините за обратния път към дома. Довечера ще бъде прощалното парти, което Джудит и Клаус организират в моя чест в Английската градина.

 Нямах представа какво е запланувала Джудит, нито как се е уговорила с моите приятели – българи! Сутринта тя отиде на работа. Каза ми само, че ще се прибере около 15 часа, а към 18.30 ще дойде в галерия ГЕДОК с колата си, за да натоварим картините.

 Преди обяд аз исках да отида в магазина за български хранителни стоки и да купя някакви български колбаси за партито, както и подходяща храна за предстоящото дълго пътуване до Пловдив. Магазинът е наблизо, но моят план беше да направя хубава разходка и да стигна до него по обиколен път. Излязох от квартирата към 10.30 и тръгнах по познатите улички към Луитполдпарк. Утрото беше слънчево, небето – тъмносиньо и хубавите бели къщи грееха сред зелените дворове.

 Заобиколих хълма в парка от юг и продължих по алеите под огромните дървета. До където погледът ми стигаше пред мен се простираха зелени площи с дървета, които хвърляха изрязани сенки върху тях.

Нямаше съмнение, аз вече пътувах през пространствата на лятото, а в краката ми светеше благословената роса! Можех да се събуя и да нагазя в нея, но аз бях решена да направя това в Олимпийския парк. Моята идея беше да стигна до там и да изкача хълма над езерото, който вчера видях от другата страна. Когато излизах от Луитполдпарк, забелязах нисък каменен стълб, обвит в бръшлян. Върху него беше монтирана православна икона на Богородица, от типа Одигитрия, която едва се виждаше под бръшляновите листа. Под иконата, върху дървена стойка бяха подредени саксии с цветя, а под нея светеха десетина кандила. Така и не успях да разбера, какво е това място за поклонение. По – късно питах моите български приятели, но никой от тях не знаеше нищо за него. Прекръстих се пред иконата и приех като добро знамение случайността, че попаднах на този символ на православната вяра точно в днешния празничен ден!

 След половин час аз стигнах в подножието на хълма в Олимпийския парк, като следвах маршрута по картата и чувството си за ориентация. Събух се и нагазих в росната трева. Стръкчетата галеха нозете ми и ситните водни капчици се стичаха по тях. Изпълних ритуала за Еньовден и си пожелах светло пътуване по зелените пътища на лятото!

 Бавно се изкачих по хълма, като спирах да съзерцавам и да снимам панорамите към града и към парковото пространство, които постепенно ми се разкриваха.

Тревата беше окосена и вълнообразни линии - следите от косачките, бяха набраздили зелените пространства и подчертаваха лекия релеф. В този сравнително ранен час в парка беше спокойно. Тук – там деца ритаха топка или се виждаха хора, които се бяха излегнали по поляните. Аз вървях и се радвах на прекрасния слънчев ден, понесена от усещането за настъпилото лято!

На върха на хълма има широка кръгла площадка, оградена от перила. На картата на Мюнхен това място е обозначено като Олимпиаберг. В северния и в южния край на тази площадка са поставени далекогледни тръби. От тук се разкриват панорами към града във всички посоки, но разбира се, гледната точка е много по ниска, отколкото от телевизионната кула. За мен най - интересни бяха панорамите на север, към олимпийското езеро, стадиона, кулата и централата на БМВ.

Наближаваше обяд и започна да става горещо. Спуснах се по една алея, която ме отведе в края на езерото. Неможех да откъсна очи от него. Водите му отразяваха осветения отсрещен бряг между тъмните сенки на близките дървета.

Продължих по канала, който изтичаше от езерото. Видях на картата, че ако вървя успоредно на този канал ще стигна до моста на Београдщрасе, а от там пътят до българския магазин ми е познат. Час по – късно аз се прибрах в моята квартира, доволна от сутрешната разходка и от пазаруването в българския магазин.

 В 15.30 имах среща с Лиса пред музея Брандхорст. Лиса изрази желание заедно да разгледаме музея и след това да отидем в галерия ГЕДОК, за да съберем изложбата ми. В горещия следобед придвижването през града не беше много приятно. Пристигнах закъсняла на срещата, но Лиса ме чакаше усмихната, както винаги!

 Музеят Брандхорст се намира в непосредствена близост до Пинакотеката на модерното изкуство. Той е сравнително нов музей – открит е през 2009-та година. Сградата има изчистена форма на продълговат паралелепипед, а фасадата е облицована с разноцветни керамични елементи.

Музея Брандхорст

Отвън изглежда, че етажите са два, защото по средата на фасадата минава стъклен пояс, но във вътрешното пространство има три изложбени нива, свързани помежду си с високи стълбища.

   В музея се съхранява голяма колекция от модерно изкуство, която е собственост на наследниците на тръста „Хенкел”. До колкото разбрах, в залите се представят части от колекцията под формата на изложби, които показват определени аспекти, тенденции или теми в развитието на модерното изкуство или на определени художници. Музеят е известен с богатата сбирка от произведения на Анди Уорхол. В момента няколко творби от нея са показани на долния етаж, заедно с други творения на Поп Арта.

 Аз възприемах произведенията на модерното изкуство в музея Брандхорст повече като информация. Единственото тук, което докосна моите чувства, беше изложбата от творби  на Сай Тоумбли – „В ателието”. Това е ретроспективна селекция от картини, скулптури, рисунки и фотографии от началото на 50-те години на 20 век до последния голям цикъл на художника, завършен малко преди смъртта му през 2011 година. Този цикъл включва монументални платна с изображения на рози. Всъщност, розите са сведени до експресивен знак, но въздействат поетично, с изтънчени цветни хармонии и наистина напомнят богатата живопис от късния период на Клод Моне.

Из изложбата от творби на Сай Тоумбли (Снимането в музея Брандхорст е забранено и аз направих тези снимки скришно и набързо!) 

Към 18 часа ние с Лиса бяхме в галерия ГЕДОК. Бързо свалихме картините и Лиса се захвана да почисти залата. Скоро пристигна и Джудит. Тя донесе опаковъчните ми материали и кутията, в която пренасям картините си. Помогна ми да ги опаковам и да ги стегна със стреч – фолио, така че да бъдат неподвижни. Наредих ги в кутията и се опитах да запълня празните места в нея с парчета велпапе. Джудит ми каза да не правя това сега. Тя ме увери, че в къщи Клаус ще свърши тази работа по – добре от мен и ще ми помогне да запечатаме кутията и да я завържем за импровизираната ми количка.

 Слава Богу, успяхме да натоварим тежката кутия в багажника на колата! Качихме се и ние с Лиса в нея и потеглихме към „Тристанщрасе” 2. По пътя Джудит ми каза да се обадя на моите български приятели и да им кажа ако могат да отидат по – рано в бирарията, за да запазят маса там. Моята приятелка беше притеснена, че в петъчната вечер, след горещия ден, бирарията ще бъде пълна с хора.

 В къщи ни очакваше Клаус, който пренесе кутията с картините ми в апартамента. Джудит беше приготвила всичко за партито в две големи чанти. Натоварихме ги в колата и се отправихме към бирарията „Хирсхау” в Английската градина. Наистина откритата бирария вече беше пълна с народ. След горещия ден в края на работната седмица хората идваха да разпуснат под дърветата в топлата юнска вечер. Биляна и Григор вече бяха дошли и бяха запазили маса, но масата беше до откритата сцена, на която малък духов оркестър свиреше популярни туист и рокендрол парчета. В непосредствена близост музиката се чуваше твърде силно, но ние нямахме избор – всички маси бяха заети! Изненадах се, че Джудит беше донесла абсолютно всичко – покривка за масата, прибори и красиви порцеланови чинии. Беше направила баварска салата, а в отделни съдове беше нарязала три вида зеленчуци. Гвоздеят на вечерята беше ястието от пилешко месо със сос от авокадо. Освен всичко това, беше приготвила и голямо плато с пържени кюфтета. Аз също извадих „бирените пръчици” и малките гевречета, които купих днес от българския магазин. Докато подреждахме масата, Клаус и Лиса отидоха да купят бира и големи бретцели.

 Скоро дойдоха Юлия и Макс с тяхната гостенка от Пловдив – Веска. Вече всички бяхме на масата и започнахме прощалната вечеря с наздравица! Бях щастлива и много развълнувана! Имах толкова прекрасни преживявания през изминалия месец в Мюнхен благодарение на хората, които седяха на масата заедно с мен! Аз не ги познавах до скоро! Съдбата сякаш ми ги изпрати като огромен дар! Ще си тръгна от тук след три дни, обогатена с толкова много впечатления, които събрах от величествената природа на Бавария, от музеите и галериите в Мюнхен, където видях забележителни образци на културната съкровищница. Дълго ще нося в сърцето си и ще рисувам безкрайните облачни небеса, невероятно сините езерни води и може би ще достигна до нови „блажени острови”! Най – ценното, с което ме дари моят престой в Мюнхен, са тези толкова силни нови приятелства, сърдечните връзки с хората, които не избледняват, въпреки времето и разстоянията!

Макар, че бяхме близо до оркестъра и музиката се чуваше силно, тя създаваше невероятно настроение! Много хора – млади и стари танцуваха на дансинга. Феерия от разноцветни флагчета се люлееше над тях. От нашата компания единствено Лиса сподели моето желание да танцуваме и двете се втурнахме, опиянени от лудия ритъм!

Свечеряваше се и наоколо светнаха фенерите. В 21 часа музикантите от оркестъра обявиха края на своята програма и се оттеглиха под шумни аплодисменти. Сега вече, ние можехме по – добре да чуваме нашите разговори. Аз вдигнах наздравица за Джудит и Клаус и им благодарих за тази прекрасна вечер в Английската градина. Казах, че съм много признателна за това, че ме приеха в дома си и ми оказаха голямо уважение и внимание. Благодарих специално на Джудит, която направи всичко, за да се чувствам в Мюнхен като у дома си и стана моята най – добра приятелка тук! Джудит не отговори, само мило се усмихна!

 За моите приятели беше по – удобно да разговарят на немски, но Юлия седеше до мен и ми превеждаше. Всички бяха развълнувани от резултатите на референдума в Англия. Англичаните бяха гласували за излизане от Европейския съюз и моите приятели коментираха, как ще се отрази това на бъдещето на Европа.

 Григор ме покани на последно пътешествие из Бавария в неделя. Той каза, че всичките ни пътувания през изминалите седмици са били  на юг, към Алпите, затова предложи накрая да отидем на север – край река Дунав. Беше си спомнил за маршрут по реката, по който с туристически кораби се достига до голям манастир. Макс разказа още, че на същото място има известен мемориал в чест на победа над Наполеон и препоръча, от там да отидем до Регенсбург – старинен град – пристанище на река Дунав. Юлия прояви интерес и желание двете с Веска да дойдат с нас. Биляна и Григор се зарадваха, че компанията ще се увеличи и казаха, че в колата им има места за още двама. Аз поканих и Джудит и Клаус да дойдат, но те отговориха, че за неделния ден вече имат ангажименти.

Моето настроение беше все така приповдигнато и аз попитах Юлия, дали е прието да се пее в Мюнхенските открити бирарии?! Тя отговори положително и се съгласи да пее заедно с мен. Ние подхванахме моята любима македонска песен „Биляна платно белеше”. Юлия е музикант, а аз със сигурност съм била музикант в предишния ми живот - имам „глас – български” и винаги признавам, че повече обичам да пея, отколкото да рисувам! Направихме много добър дует, но песента е дълга и не я изпяхме цялата. Малко след края на нашето изпълнение, Джудит внезапно обяви край на партито и започна да прибира масата. Всички приеха това за нормално и започнаха да се приготвят за тръгване. У мен остана въпросът, дали моето пеене не провокира края на вечерята или в Германия всичко се планува предварително, дори началото и края на забавите?! Може би тук не е прието събитията безконтролно да се проточват във времето, дори когато на хората им е приятно! Може би Джудит беше уморена. След днешния работен ден, за два часа, сама беше приготвила всички тези салати и ястия, а после дойде в галерията и помогна за прибирането на изложбата ми.

 Прощалната вечер остана незабравима за мен! Тя беше прекрасен празник в пъстрата шумотевица на лятната градина и в компанията на моите скъпи приятели от Мюнхен, които дойдоха да ме изпратят. Много пъти ще разглеждам снимките, ще се връщам в спомените и мислено ще изпращам на Джудит цялата си благодарност за нейния неоценим подарък! 

Ден за пазаруване. Светът на БМВ. Мюнхен от високо.

      22 юни 2016 – сряда

 Имам малък бележник, в който си записвам информация, свързана с моето гостуване в Мюнхен. В него пиша телефонни номера, адреси, наименования на музеи и галерии, на исторически и географски обекти. Откакто пристигнах тук, няколко пъти дадох този бележник на Джудит, с молба, тя да ми напише някои имената на езера, местности или улици, за да имам точна информация за местата, които съм посетила. Джудит забеляза, че на една от първите страници в бележника ми с едри букви пише BOESNER. Това е голям магазин за художници. Мой колега, който добре познава Мюнхен, ми препоръча да посетя магазина, ако искам да си купувам материали за рисуване и той написа името в бележника по толкова открояващ начин. До колкото разбрах, в Мюнхен има два магазина на Бьоснер, но този, който е в центъра на града е малък. Другият, големият магазин, който си заслужава да се посети е извън града. Джудит ме покани днес, преди обяд, да отидем с колата ѝ до този магазин, а след това да се отбием в МЕТРО, от където ще мога да купя от типичните шоколадови изделия за почерпка на колегите, приятелите и семейството ми в България. Попитах Джудит, дали ще бъде удобно след пазаруването да минем през Ателиетата Домак, за да приберем нещата ми от там. Остават 4 – 5 дни до моето отпътуване и аз не смятам да ходя повече в ателието. Джудит ми отговори, че тъкмо днес е много подходящо да свършим и тази работа.

 Имаше и още нещо, за което ми беше необходима помощ. Моята едномесечна карта за градския транспорт изтече и трябваше да си купя нова за оставащите дни, а сама не да мога да се справя с машинките, които издават тези карти. Утрото беше свежо и слънчево и ние с Джудит тръгнахме пеша към Мюнхенер Фрайхайт, за да купим транспортната карта. На 50 метра преди метро – станцията, по Леополдщрасе има малко кафене и Джудит ме покани да пием кафе на открито. Каза ми да запазя маса, докато тя купи кафето. Аз седнах на една от малкото свободни маси отвън, но бях много изненадана от спонтанното желание на моята приятелка да се отбием в кафенето. Никой от семейство Райтер не пие кафе в къщи и в кухнята им изобщо няма кафе! Същото е с бирата! В дома на семейство Райтер не се пие бира, но Джудит и Клаус обичат да се разхождат след вечеря и да сядат в бирарии. Ние имахме план за днес, а Джудит има и други ангажименти следобед, затова престоя в кафенето не ми се връзваше с типичната немска деловитост. Все пак, аз се възхитих на моята приятелка за умението ѝ да се радва на живота чрез такива спонтанни, кратки бягства от забързания ритъм на ежедневието! Също така, приех поканата ѝ да поседнем в кафенето като поредния жест на внимание към мен. Наистина, утрото беше слънчево, топло и много приятно и ние му се насладихме с чаша ароматно кафе на открито.

После слязохме до автоматите в станцията на метрото, купихме нова транспортна карта за една седмица и се отбихме в магазина за хранителни стоки в големия подлез. На излизане от подлеза минахме покрай цветарския магазин, където един българин, уличен музикант, свири на китара и пее. Аз познах, че човека е нашенец още в първите дни от моето гостуване в Мюнхен, когато го чух да изпълнява български стари шлагери. Днес музикантът свиреше популярната стара песен „Whatever Will Be”. Ние с Джудит в един глас запяхме песента. Продължихме по улицата и не спирахме да пеем. Тази песен ми напомня за детството. Майка ми ме научи да я пея след първите ми уроци по английски в забавачката. Зарадвах се, че Джудит също я знае и че имаше настроение да пеем по улицата!

 Малко по – късно ние отпътувахме с колата към магазина Бьоснер. По пътя говорихме за различни неща. Джудит ме попита, какво пиано имам и аз ѝ разказах историята на старото ми немско пиано „Фюрстемберг” и как баща ми, някога успя да го купи чрез негов приятел, който беше женен за германка от Магдебург. После разказах на Джудит за моята учителка по английски, от която взимах уроци преди да дойда в Мюнхен. Джудит живо се интересува от тези уроци и каза, че учителката ми явно е много добра и трябва да ѝ занеса подарък от Мюнхен!

 Пристигнахме в магазина. Той представлява голямо двуетажно хале и се намира в нещо като индустриална зона. В него наистина се предлага изобилие от всякакви материали за художници. Обиколих и разгледах. Цените не бяха по – ниски от цените в българските магазини и аз си купих няколко, различни по големина блока с акварелни хартии “Canson”, лакове за маслени картини и си избрах десетина тубички с акварелни бои от известната марка „Schmincke”. В магазина намерих интересни и забавни неща за подаръци на моето семейство и приятелите ми, като ножа за рязане на пица с форма на малък велосипед, който купих за сестра ми.

 Джудит ми предложи да се качим на втория етаж, където има специализирана книжарница за литература по въпросите на изкуството. Тя вече знае, че обичам да купувам албуми с репродукции. Аз погледнах многобройните рафтове с луксозни и скъпи книги и казах на Джудит, че този етаж не е за мен – толкова съблазнително беше всичко, а беше толкова скъпо! Все пак, обиколих един малък ъгъл от голямата книжарница и на една етажерка открих албуми по 5 Е – „Антично изкуство”, „Изкуството на Япония и Китай” и „Африканско изкуство”. Тези албуми са в обикновен, книжен формат, но съдържат богат материал и хубави репродукции. Джудит настоя да ги купя и ме убеди, че цената е повече от изгодна. Тя отхвърли моите опасения, че багажа ми ще стане много голям и тежък. В автобуса няма ограничения за тегло. Тя ще ме изпрати в Мюнхен, а в Пловдив близките ми ще ме посрещнат. Съгласих се и купих албумите.

 След пазаруването в Бьоснер ние отидохме в МЕТРО. От там аз купих от известните немски марципани и от бонбоните „Моцарт” и „Линд”. Зная, че Джудит предпочита да пазарува в МЕТРО и не се учудих, че днес тя направи големи покупки от магазина. Не се досетих обаче, че повечето от продуктите ще послужат за менюто, което Джудит ще приготви за прощалното парти в моя чест! Тя и Клаус обявиха, че партито ще бъде в някоя от Мюнхенските открити бирарии. Вече знам, че в тукашните бирарии е прието да се внася храна и затова попитах Джудит, дали мога да поканя на партито моите приятели – българи. Тя ме погледна, сякаш беше учудена от моя въпрос и отговори: ”Разбира се!”

 През последните седмици се провежда Европейско първенство по футбол и в повечето бирарии са инсталирани големи телевизионни екрани, които излъчват мачовете. Джудит ми каза, че ще потърсят бирария, в която да можем да избегнем шумотевиците на футболната еуфория. Тази сутрин моите хазяи бяха намерили подходящо място за прощалното парти и аз се обадих по телефона на Юлия и на Биляна, за да ги поканя. Дадох на Джудит да говори с тях и да им обясни, къде ще бъде празника. Те разговаряха на немски и аз не съм разбрала, че Джудит им е казала да не носят нищо. Прощалното парти, организирането му и поемането на всички разходи, свързани с него – това беше големият подарък от Джудит и Клаус за мен на прощаване!

 Покупките от Бьоснер и МЕТРО запълниха багажника на колата, а трябваше да приберем и нещата, които бях оставила в ателието ми. Освен моите материали за рисуване, там все още бяха и вещите, които Урсула ми даде за временно ползване. Дори някои от хранителните продукти, които тя ми беше купила, останаха неизползвани. Джудит почисти масата, докато аз събирах и подреждах нещата за изнасяне от ателието. Когато излязох в коридора, срещнах македонския колега Александър Спасоски. Казах му, че моя престой в Мюнхен е към своя край, затова съм дошла да освободя ателието. Александър поиска да оставя ключовете от ателието на него. Поканих го да говори с Джудит, защото предположих, че тя е получила инструкции, къде трябва да предадем ключовете. Александър говори немски и след малко той се разбра с моята приятелка да му дадем ключовете. Сбогувах се с него и с Мюнхенското ми ателие. На излизане от сградата, до централния вход, ние видяхме кашони с книги. Джудит ги прегледа набързо и пъхна няколко книги в чантите ми. По – късно, в квартирата ми, аз видях, че това са прекрасни каталози, в които са представени художниците, работещи в Ателиетата Домак и тези, които са участвали в събитието „Отворени ателиета” през миналата, 2015 –та година. Бях изключително радостна, че най – случайно успях да се сдобия с тези каталози, които съдържат информация за изявени съвременни творци, работещи в Мюнхен! След завръщането ми в България, много мои колеги проявиха голям интерес към каталозите на Ателиетата Домаг, а за мен те са и спомен от една художествена общност, към която принадлежах, макар и за кратко!

 Следобед времето стана горещо. В Мюнхен горещината е много непоносима дори за южняк като мен, заради голямата влага. Реших да прекарам следобеда в прохладната ми стая. Сестра ми ме намери в интернет. Оказа се, че тя има свободно време и аз ѝ предложих да си поговорим по Скайп. За съжаление, връзката беше слаба, но ние не се отказахме, макар че ни се наложи да говорим на висок тон, за да се чуваме. Успяхме да си разкажем взаимно за миналия уикенд, който аз прекарах на езерата Щарнберг и Амерзее, а семейството на сестра ми – в Пирин, край Безбожкото и Поповото езеро.

 Към 17.30 реших да се разходя из квартала преди вечерята с бели баварски наденици, на която Клаус ме покани. Вратата на хола, където цял следобед Джудит работеше на своя лаптоп, беше отворена. Обадих ѝ се, че излизам наблизо и тя пожела да ми препоръча място за разходка. Показа ми на картата парка, покрай който аз минавам винаги, когато отивам в магазина за български хранителни стоки. Аз си мислех, че това е Олимпийският парк, но Джудит ми каза, че той е по – далеч. Паркът, който тя ми препоръча се нарича Луитполдпарк. В него има хълм и моята приятелка предполагаше, че ще ми бъде интересно да го изкача.

 Тръгнах към парка. Минах по малките улички с хубави двуетажни къщи, сред зелени дворове. Наоколо всичко е чисто и подредено. Белите или жълти фасади на къщите и високите им червени покриви грееха, озарени от следобедното слънце. Над оградите се протягаха обсипани с цвят жасминови и розови храсти.

Стигнах до Луитполдпарк и едва сега забелязах хълма, който се издига направо над улицата Београдщрасе. Той не е висок, покрит е с дървета и аз бързо го изкачих. Разходих се по широкия му гръб и спрях на открита площадка, от където се вижда панорама на юг, към старинния център на града с кулите на многобройните църкви. Далече зад тях, на хоризонта се очертаваха Алпийските вериги под къдрави бели облачета.

После отидох да погледна от другата страна. На север, под хълма, паркът продължава в окосени зелени площи, прорязани от алеи или покрити с високи дървета. Много хора се бяха проснали по тревата и правеха слънчеви бани. След многобройните облачни и дъждовни дни през последните седмици, жителите на Мюнхен бяха жадни за слънчевата благодат!

Разходих се още малко по алеите на парка под прохладните сенки на дърветата.

По обратния път към квартирата се отбих да купя бира, за да не ми се наложи да преглъщам баварските наденици с вода или чай.

 В къщи ме чакаше изненада! Масата беше сервирана, макар че Джудит я нямаше. В хола ме посрещна Клаус заедно с трите деца на семейство Райтер. Най – голямата, Марина, виждах може би за трети път. Тя е най – красива! Има дълга, светла коса и синьо – зелените очи на баща си. Изобщо, момичетата приличат на Клаус, а синът – на Джудит. Марина седеше на дивана и се занимаваше на своя лаптоп. Тя не дойде на масата да вечеря с нас, но взимаше участие в разговорите ни. По – малката дъщеря, Пия, се прибира от Аусбург за втори път, откакто аз съм тук и обитавам нейната стая. Пия е най – непосредствена и общителна. Тя седна до Тило и не спря да говори с него до края на вечерята. С Тило се познавам най – добре, защото само той живее постоянно в апартамента с родителите си. Джудит смята, че като повечето тийнейджъри, той обитава предимно собствения си свят и има свой живот, разделен между училището и приятелския му кръг. Тя се учуди, че докато живях в дома им, няколко пъти аз успях да вляза в разговор със сина ѝ!

 Белите баварски наденици бяха попарени в вряла вода, така както ние приготвяме кренвиршите. На мен те ми харесаха на вкус в съчетание със сладката горчица. Докато вечеряхме, аз разказах за днешните ми покупки от магазина Бьоснер. Всички харесаха подаръците, които бях избрала за моето семейството, но най – силно впечатление направи „велосипеда”, с който се реже пица! После разказах за Ателиетата Домаг и за колегите от различни националности, с които се бях запознала там. Марина следва география и Клаус я питаше за съответните държави, които аз споменавах. Джудит отсъстваше от вечерята, защото беше отишла на юбилеен рожден ден на своя приятелка, но Клаус беше щастлив и горд, че децата му бяха с него у дома! 

     23 юни 2016 - четвъртък

 Не може да прекараш повече от месец в Мюнхен и да не отделиш поне половин ден, за да се потопиш в света на БМВ! Аз не се интересувам особено от автомобили и техника, но като художник, се интересувам от дизайна и имам желание да видя съвременните достижения на дизайнерите, които работят за един от най – уважаваните производители на автомобили в съвременния свят! По време на нашите срещи и пътувания Григор многократно ми разказваше за работата си, като инженер в БМВ и за новите коли, които проектират. Казах му, че моите племенници ми поръчаха да им донеса от Мюнхен нещо от БМВ и той ми даде два големи двулицеви плаката с най – новия модел кола на БМВ, който още не е пуснат в продажба. Днес, сутринта, Биляна и Григор имаха свободно време и ме поканиха да отидем заедно в рекламния център на БМВ, от където аз се надявах да купя още някакви подаръци за децата.

 Оставихме колата на една улица близо до Олимпийския парк и бързо стигнахме до кръстовището, където се намира прочутата централа на БМВ. Очертаваше се горещ ден и още от сутринта беше тежко и задушно. Дори беше неприятно, докато чакахме на светофарите под яркото слънце! Централата на БМВ е една от атрактивните сгради в Мюнхен. Това е небостъргач, който изглежда, като четирицилиндрова кула. До нея има друга, ниска сграда с формата на купа, в която се помещава музея на БМВ.

 От другата страна на улицата е грандиозната модерна структура на БМВ – Велт - рекламният център, към който се бяхме запътили.

Отвън и отвътре сградата впечатлява с футуристичния си дизайн, който създава невероятна среда!

Това е голям мултифункционален комплекс, в който многобройните посетители разглеждат изложби на автомобили, но същевременно, могат да се запознаят от близо с тях, като се качат и ги тестват. Други избират или получават новата си кола.

От своеобразният мост – тераса на второто ниво гледахме, как нов собственик получаваше колата си. Той слизаше по широко стълбище и наблюдаваше автомобила, който се въртеше бавно върху подвижен подиум.

 Григор ми показа най – новите автомобили, конструирани от екологични материали, които ще се движат с електричество. Показа ми коли с нестандартно отваряне на вратите и ме покани да седна в някои от тях!

Въпреки, че съм далеч от всичко това, мога да призная, че разходката из БМВ – Велт беше особено преживяване! Всички предмети в рекламния център – от автомобилите до най – дребните детайли от обзавеждането – столове, маси, лампиони са направени така, че въздействат единно и създават светеща, ярка, модерна среда, в която посетителите имат усещането, че се пренасят в бъдещето.

В магазина се продаваха предмети и вещи с рекламата на БМВ, но всичко беше с много високи цени. Реших да купя тениски за моите племенници - близнаци въпреки, че и тениските бяха много скъпи. За съжаление, не можах да намеря две еднакви от един и същи размер. Накрая реших да взема различни! Само едната е с щампа на кола, но пък на ръкава на другата има емблема на БМВ. Като служител на БМВ, Григор ползва доста голямо намаление в този магазин, затова той купи тениските. Когато излязохме навън, аз поисках да му ги платя, но и двамата с Биляна отказаха и настояха БМВ – подаръците за моите племенници да бъдат от тях! Аз се съгласих да приема техния жест и за себе си реших, че ще им подаря картината, която Биляна иска да купи от мен!

 Моите приятели предложиха да ми покажат Олимпийския парк. В него се намира Олимпийската кула - Олимпиатурм, от където може да се наблюдава града от високо. В парка беше много оживено. Деца и ученици спортуваха по групи. Минахме покрай площадки и алеи, където имаше организирани игри и състезания.

 В Мюнхен ми направи впечатление, че немците обръщат голямо внимание на това да създават навици за спортуване у децата. Също така, обръщат внимание на музикалната култура. Почти всички немци, с които се запознах и общувах, бяха свирили на някакъв музикален инструмент в ученическите си години.

 Ние се разходихме покрай езерото в парка и разгледахме автографите на забележителните личности, предимно певци и артисти, които са посещавали Мюнхен и са оставили отпечатъци на ръцете си и други знаци върху червеникави квадратни плочи.

Приближихме се до олимпийския стадион и влязохме в залата с олимпийския басейн. Тя е много просторна и светла, но днес беше особено задушно край закрития басейн!

 Върнахме се назад към Олимпийската кула и се качихме до платформата за наблюдение. Тя се намира на 190-тия метър от високата, почти 300 метра, кула. Платформата има две нива, от които горното е открито. Обиколката по нея разкрива пълна панорама на града във всички посоки.

 За мен беше впечатляващо, колко подреден град е Мюнхен! Сякаш няма нищо случайно в застрояването му! Кварталите, които се виждаха наблизо се открояват с ясна и обмислена планировка. За съжаление, времето не беше много ясно – далечините се губиха в мараня и на юг едва се виждаше силуетът на Алпите. Много от познатите ми места и сгради изглеждаха по друг начин от високо. Григор обиколи платформата заедно с мен. Показа ми и ми разказа за различни места и райони от града.

На връщане към колата ние отново минахме по прохладните алеи на Олимпийския парк и покрай канали, в които бяха нацъфтели Водни лютичета. Гледах ги с възторг! У нас Водни лютичета има само в някои високи езера в Рила и Пирин, където цъфтят едва в края на юли.

 След кратка почивка в стаята ми, в горещия следобед аз отидох в галерия ГЕДОК. Всяка година, в края на юни, сдружение ГЕДОК организира изложба на свои членове в Академията за Обществени науки в град Туцинг, на брега на езерото Щарнберг. Днес беше откриването на тази традиционна изложба. Още преди седмица аз получих покана да присъствам на събитието. Лиса и Джудит ми препоръчаха да отида, но и двете изразиха съжаление, че няма да могат да дойдат. Аз не исках да ходя в Туцинг без компания, но Лиса ме увери, че е говорила със Силке Бахман и тя ѝ обещала да се погрижи да не се чувствам сама сред непознати по време на събитието. Към 17. 30 часа от галерия ГЕДОК щеше да тръгне специален автобус за Туцинг. В галерията вече се бяха събрали доста колеги и за моя изненада, преди тръгването беше организиран коктейл. Освен Силке, която любезно ме посрещна, тук бяха Елизабет Хайндл и председателката на ГЕДОК, госпожа Валтхер. Тя използва присъствието ми, за да представи още веднъж мен и изложбата ми пред колегите, които не бяха я разгледали до сега. Така, аз и картините ми станахме особен обект на внимание по време на коктейла. Няколко колежки проявиха интерес към творчеството ми и дойдоха да разговарят с мен. Отново, повечето въпроси бяха за това, до колко в пейзажите ми присъства натурата и до колко в тях има условност и въображение. Интересът на колегите ме зарадва и аз бях благодарна на Лиса, че ме убеди да се включа в мероприятието тази вечер.

 Силке Бахман ми правеше компания по време на пътуването до Туцинг. При нас седна и една много любезна дама – Ан Пинкус. Тя живо се интересуваше от България, от моя град Пловдив и изрази желание и надежда някой ден да дойде у нас. Тъй като, утре във Великобритания ще се провежда референдум за излизане на страната от Европейския съюз, моите спътнички бяха много развълнувани от това. Те коментираха темата и се опасяваха, че Великобритания може да напусне Европейския съюз.

 Към 19 часа ние пристигнахме в Академията за Обществени науки, която е на самия бряг на езерото Щарнберг. Следобедът отмина, но навън все още беше горещо и ние бързо влязохме във фоайето на сградата. Тук беше Анет, която ни посрещна. По – късно, след официалната част, тя дойде при мен да поприказваме. Радваше се, че бях дошла в Туцинг заедно с колегите и прояви интерес, как прекарвам последните дни от престоя ми в Мюнхен.

 Освен традиционните речи и представянето на участниците в изложбата, имаше кратка концертна програма - две дами свиреха на флейта и китара. Техните изпълнения създадоха приятно настроение, а накрая отново беше сервиран коктейл. Аз обаче, не видях нито експозиционна площ, нито картини във фоайето и попитах Анет, къде всъщност е изложбата? Тя ми обясни, че творбите на колежките са окачени из цялата сграда на Академията и мога да ги разгледам в коридорите и в някои зали, които бяха отворени. Обиколих и разгледах. Оказа се, че това не е точно изложба, а по – скоро форма на сътрудничество между ГЕДОК и Академията за обществени науки. Открих и разгледах творбите на Силке Бахман, на Ан Пинкус и на моята приятелка Урсула Стеглич Шауп, която е една от инициаторките на тази традиционна проява.

 Скоро започна да се свечерява. Повечето колеги се разхождаха и разговаряха по алеите в зеления двор над езерото. Аз също отидох там. След горещия ден под високите дървета стана прохладно и приятно. Също както край музея Буххайм, между клоните се отваряха прозорци, в които проблясваха сините води, белите платноходки и далечния бряг, облян от топлата светлина на залеза.

Тръгнах по алея, край която бяха разположени мраморни бюстове на антични философи и слязох до езерото. Постоях на брега и съзерцавах спокойните води с отраженията на приведените до тях дървета.

Когато се върнах в двора пред Академията, колегите продължаваха да се разхождат и да разговарят. Потърсих Елизабет Хайндл, за да я питам какви са плановете ѝ за събота, когато заедно ще ходим на екскурзия. Видях, че тя разговаряше с друга колежка и реших да отида при тях. Елизабет се държа някак дистанцирано, каза само, че плана не е променен, че ще дойде да ме вземе от моята квартира в събота - сутринта, в 10.30. По – късно аз разбрах, че Елизабет не се познава със Силке, нито с жената, с която разговаряше току –що. Изобщо, по време на пътуването и коктейла в Туцинг, аз с изненада открих, че колегите от сдружението ГЕДОК не се познават помежду си. Те общуваха, като разговаряха възпитано и вежливо, без да влагат някакъв смисъл или емоция. После се разделяха и си оставаха непознати и чужди и никой не получаваше, нито даваше от себе си някаква душевна искра! Това впечатление беше най – шокиращото за мен от всичките ми наблюдения върху немците и техния начин на живот! Аз бих признала, че подобни отношения между хората имат известни предимства, но за мен ще бъде непоносимо трудно, ако трябва да живея в свят, в който хората общуват така повърхностно и бездушно! Германия, Бавария! Един месец тук ми беше достатъчен! Време е да се прибирам у дома!

 Силке дойде при мен да си вземем довиждане! Съпругът ѝ беше дошъл и двамата щяха да се прибират с кола. Анет също си тръгна по – рано, а ние с автобуса се върнахме в Мюнхен към 22.30. Получи се комична ситуация след като влязохме в града, защото шофьорът на автобуса не познаваше маршрута. Той се ориентираше с GPS, който го подведе да забута големия автобус в твърде тесни улички, от където нямаше излизане! Горките колежки изпаднаха в ужас и започнаха шумно да недоволстват от странните маневри на возилото. Накрая, все пак бяхме стоварени невредими пред галерия ГЕДОК! Аз забързах към автобусната спирка, но там видях на разписанието, че в този късен час вече няма автобуси! Леко се притесних, че ще трябва дълго да вървя пеша сама из нощния град. Скоро притесненията ми се разсеяха, а нощната разходка дори се оказа приятна. Градът съвсем не беше пуст и през отворените прозорци на къщите се чуваше глъч. Европейското по футбол продължава и навсякъде хората гледаха някакъв мач по телевизията. Два дни по – късно Джудит и Клаус ми казаха, че в Мюнхен не е необичайно жените да ходят сами по улиците през нощта! Тук нямало опасност от посегателства и дори някои дами били толкова смели, че отивали след полунощ да тренират джогинг в Английската градина! Моята Мюнхенска българка Юлия се възмути от това твърдение. Според нея, моите хазяи искат да представят Мюнхен като безопасен и мирен град, но той отдавна вече не е такъв!

Повече снимки от описаните места има тук