Работа в ателието. Среща с Анет и Лиса

         30 май 2016 – понеделник

 Днес съм решила да работя в ателието. Имам скици от Английската градина и снимки от пътуванията с Биляна и Григор в Алпите – изобилен материал, който може да се излее в акварели. Времето в Мюнхен е повече от подходящо за рисуване с акварел – студено и дъждовно. Обожавам да рисувам с акварел, когато вали! Влажният въздух благоприятства бавното съхнене на разлетите върху хартията тонове и това осигурява време да се контролират тези разливания, да се движат петната като се преливат и нюансират. Може би мрачното време ми помага да постигна онази силна вътрешна концентрация, която е необходима за рисуването с акварел!
 Аз прекарах целия ден в моето ателие. Нарисувах една панорама от църквата „Сейнт Коломан” и два малки ескиза по скиците ми от Английската градина. 

 През прозорците  надничаше невъобразимо облачно небе – огромни купести облаци летяха, гониха се и предизвикваха необикновени светлинни ефекти. Аз още не знаех, че през предстоящия месец в Бавария ще имам шанса да наблюдавам най – фантастичните облачни небеса, далеч по – бездънни и драматични от тези, които видях при моето гостуване в Холандия!

 Не познавам никой от колегите, които обитават Ателиетата Домак. При едно от излизанията ми в коридора срещнах дребна мургава жена, която ми се усмихна и любезно ме заговори на английски. Тя се казва Иман Махмуд – колежка от Ирак. Покани ме на кафе в нейното ателие, но аз вече пих кафе в моето ателие. Освен това, малко се притеснявам да общувам на английски! Казах на Иман, че току що съм пила кафе, благодарих за поканата и обещах, че друг път ще се отбия при нея. Тя се съгласи и ми подаде папка с цветни картони. Каза, че папката е за мен – тя ми я подарява.

 Към 19 часа си тръгнах от ателието. Спрях се долу до входната врата, където колегите оставят на една етажерка рекламни брошури и покани за изложби. Докато стоях и разглеждах, чух ясно българска реч от горния етаж. Макар, че току що слязох от там, без да се замисля, аз тръгнах обратно нагоре. По стълбите срещнах мъж и жена на средна възраст. Поздравих ги на български и се представих. Оказа се, че мъжът е музикант, който живее в Мюнхен и е наел студио в Домак. Той ми каза, че рядко идва в Ателиетата и е голяма случайност, че сме се срещнали днес. Поканих го на моята изложба в галерия ГЕДОК следващата седмица. Той отговори, че е много зает и му предстои пътуване до България, но ми пожела успех.

 Приятно беше да срещна сънародници тук - в Мюнхенските градски ателиета, където най – малко очаквах! Особено.., като не познавам никого и се притеснявам да общувам на чужди езици!

      31 май 2016 - вторник  

 Днес, по предварителната ми уговорка с Анет Схол, администраторката на ГЕДОК, трябваше да отида в галерията, за да се запознаем на живо и да се договорим за организирането на моята изложба. Междувременно, получих имейл от Лиса Хутер. Тя е другата колежка от ГЕДОК, която е пожелала да бъде мой помощник по време на престоя ми в Мюнхен. Лиса ми пишеше, че тя ще ми помага в работата, която трябва да свърша по аранжирането, окачването и рекламата на изложбата. Беше уведомена за днешната ми среща с Анет и също щеше да присъства, за да се запознаем и да се уговорим, какво ще правим заедно в следващите дни.

 Сутринта Джудит ми обясни как да се придвижа до галерия ГЕДОК с автобус. Тя дори провери в интернет графика на въпросния автобус 59 и ме посъветва за часа, в който да го взема. Възхищавам се на пословичната немска организираност, от която ние българите сме толкова далеч! Джудит ми каза още, че разстоянието от нашия дом до галерията не е голямо и може да се извърви пеша. Тя ми препоръча, друг път, когато имам повече време да се разходя по този маршрут. Показа ми различни негови варианти на картата и каза, че това е един от най – красивите квартали на Мюнхен – Швабинг, из който разходката винаги е приятна.

 В уговорения час аз влязох в галерия ГЕДОК, където ме посрещна Анет. Тя е млада жена, висока и слаба, на пръв поглед малко суховата. След малко в галерията пристигна и Лиса Хутер. Лиса дори е по - висока от Анет, с къдрава коса, на ситни масури. Тя е на възраст, близка до моята. Излъчва непринудена артистичност и е много, много приветлива. Нейната доброжелателност се усеща веднага от усмивката ѝ и от думите на одобрение и радост, които изрича съвсем искрено.

 След обичайните любезности и въпроси относно това, как съм пристигнала, как съм се настанила и как се чувствам в квартирата и в ателието, Анет ми преведе устно, на английски стандартния договор, който трябваше да подпишем за провеждането на моята изложба в галерия ГЕДОК. В договора няма нищо по – различно от това, което обикновено се договаря и в българските галерии. Тъй като аз съм гост на ГЕДОК, по тяхната програма „Artist in Residence”, не дължа наем за изложбата и в случай на продажба, галерията няма да взима процент от цената на картините ми. Различното и особеното, което ме изненада е, че аз ще разполагам с ключ за залата и ще мога да идвам тук, да отварям и да посрещам гости извън работното време на галерията, което е много кратко (според българските представи за работно време на една галерия). Официално галерия ГЕДОК е отворена само във вторник, четвъртък и петък, като във вторник е отворена през целия ден, а в четвъртък и петък – по четири часа – в единия ден сутринта, а в другия – след обяд.

  Анет ми обясни още, че изложбата е застрахована и затова трябва да уведомявам служителите на ГЕДОК, ако реша да се възползвам от ключа, който ми предоставят и да отварям залата, извън работното време.

 Сега в залата е изложена инсталация на художници от САЩ, която ще бъде прибрана в петък. Анет ми каза, че в периода от петък до следващия вторник, когато аз реша, мога да дойда, да отворя с ключа, който вече е у мен и да окача картините си така, както намеря за добре. Показа ми шкафовете и чекмеджетата, където има пирони, чук и други необходими инструменти за окачване на картините. Видях, че в галерията няма специално окачване. Практиката е да се коват питони по стените. Лиса ми обеща, че ще ми помогне във всичко това и ми предложи да аранжираме и да окачим изложбата в неделя. За мен неделя също е удобен ден и ние се уговорихме. Накрая Анет ми даде поканите, които вече бяха готови. Явно тук няма практика да се правят плакати, но поканите са отпечатани в огромен тираж. Както е обичайно, аз получих само една част от тях и въпреки това те са твърде много!

 Подарих на Анет моята рекламна брошура. Тя я разгледа внимателно и започна да говори с възхищение за творбите ми. Каза, че намира творческия ми възглед за много оригинален и че не е виждала у друг автор подобна интерпретация на пейзажа. Щастлива бях да получа такава оценка от специалист – изкуствовед, който е млад човек и няма как да говори клишета! Освен това, Анет няма защо да ме ласкае – думите ѝ не звучаха, като дежурен комплимент от куртоазия.

 В следващия момент обаче, Анет започна възмутено да ми разказва, че е отправила покана за моята изложба до българското консулство в Мюнхен по имейл, а от там дори не са я удостоили с отговор! Тя изропта: „Ние правим нещо толкова важно и положително за имиджа на България! Представяме  и популяризираме творчеството на български художници в нашия град, а те дори не обръщат внимание на поканите ни!”

 Аз умрях от срам! Преди два месеца, когато Анет установи връзка с мен, по имейл, първото, за което тя ме попита беше, дали ще ползвам финансова или друга помощ от някого за моето участие в Мюнхенската програма. Попита ме, дали да не потърсим такава помощ от държавните институции или от българо – немските дружества за сътрудничество или според мен, е по – добре да стоим настрана от тях. Тогава аз отговорих на Анет, че няма нужда да стоим на страна от тези институции и организации, че ще бъде добре да ги поканим на изложбата, но е безполезно да търсим и да очакваме от тях някаква финансова помощ.

 Сега аз само напомних на Анет, че съм я предупредила за очакваното безразличие от страна на българските държавни представители. Казах още, че за съжаление, нашата държава няма културна политика, че в България за сега не се разбира ролята на културата и мястото на изкуството в обществения живот и при формирането на имиджа на страната ни в чужбина. Една седмица по – късно, при откриването на моята изложба, Анет щеше да разбере, че на мен не ми трябва помощта на българското консулство, защото без тази помощ, но с помощта на приятелите, с които се сдобих в Мюнхен, аз успях да събера в галерия ГЕДОК толкова много българи, колкото никой от присъстващите немци не беше виждал на куп! Сигурно Анет никога нямаше да разбере, че ние българите рядко разчитаме на държавата и институциите ѝ. За това пък сме установили такива връзки по между си, че имаме приятели и „свои хора”, на които можем да разчитаме при всякакви проблеми и нужди.  Немците не могат да разберат тази исторически обусловена българска особеност. Тяхното общество и взаимоотношения са устроени по съвсем различен начин. Немците са изключително лоялни към държавата си, която добре пази правата на своите граждани, но те общуват твърде повърхностно помежду си.

 Когато идвах към галерия ГЕДОК видях, че на същата улица, през няколко сгради се намира Българското туристическо бюро „Пирин”. Юлия (другата моя голяма българска приятелка в Мюнхен, която ще се появи в следващите дни) ми беше казала да отида в Бюрото, да се представя от нейно име на жената, която работи там и да оставя покани за изложбата. Аз вече се сдобих с огромна купчина покани, разделих се с Анет и придружена от Лиса отидох в Българското туристическо бюро. Жената, която работи там беше много любезна, особено като ѝ се представих от името на Юлия. Оставих моите покани сред други рекламни материали за България и за екскурзии по света. Лиса ме чакаше с усмивка. Тя ме попита, дали езикът, на който се говори тук, е моят език. Отговорих, че това е българския език, а тя каза, че звучността му много ѝ харесва.

 Срещу Бюрото има кръчма и Лиса ме поканим да поседнем в нея. Какво щастие! Повече от седмица съм в Мюнхен. Запознах се и се сприятелих с достатъчно много хора, но всички се оказаха някакви въздържатели, любители на здравословни храни, а аз не съм от самотните пиячи, затова още не бях опитала прочутата баварска бира. Ето, че най – после, имах този шанс! Кръчмата е, така да се каже, битова. Интериорът е украсен с дървени облицовки. Има лавици и шкафове, върху които са подредени старинни съдове, а по стените висят обичайните ловни трофеи – еленови рога и картини с ловни сцени. Сервитьорите са облечени в баварски национални костюми.

 Аз си поръчах бирата, която Лиса ми препоръча като типична баварска бира, но Лиса предпочете безалкохолно. Всъщност, времето беше доста студено днес, пак се канеше да вали и в такова време на някои хора не им се пие бира.
 Също както Урсула, Лиса ми се извини , че не говори добре английски, а аз ѝ казах, че и аз не го знам по – добре. После Лиса разказа за себе си. Всъщност, тя е швейцарка. Живее в Мюнхен от две години, от както се омъжила, защото съпругът ѝ е от тук. Показа ми снимки на дъщеря си, която е 26  - годишна и е актриса в Швейцария. Аз също разказах на Лиса някои неща за себе си. Тя ме покани довечера на откриване на изложба, в която ще участва заедно с други художници. Ние се уговорихме да се срещнем на Одеонсплац, за да отидем заедно на този вернисаж.

 Междувременно, бях получила имейл от Урсула – милата възрастна дама, която ме посрещна на Мюнхенската автогара. Тя също ме канеше на откриване на изложба в петък, но нейната покана беше за някакъв друг град на брега на езерото Амерзее. Урсула живее в селище на брега на това езеро и членува в местното сдружение на художниците. Аз ѝ отговорих, че с удоволствие ще отида на изложбата, но ако тя организира моето пътуване до Амерзее, защото не знам как да стигна до там. Лиса ми каза, че можем да отидем заедно и на този вернисаж. За сега тя само предположи, че съпругът ѝ ще може да дойде с нас и ще ни закара с кола.

 Всичко се подреди идеално! Ние вече имаме план за цялата седмица и аз  помолих Лиса да ме снима с халбата баварска бира в ръка. Моите приятели във Фейсбук бяха написали под снимките ми от Баварските Алпи: „Ние знаем, че ти ще намериш пътищата към планините, но ние искаме най – после да видим твоя снимка с баварска бира и вурстели!” Най – после, това пожелание се изпълни!

 В късния следобед отново се срещнах с Лиса и отидохме на откриването на изложбата, в която тя участва. Времето стана още по – студено и заваля проливен дъжд. Подранихме - освен нас имаше само двама други посетители. Галерията е малка, намира се в центъра на града, но не е на главна улица. Авторите, чийто творби бяха окачени по стените са Лиса и Силке Бахман. Освен това, изложбата включва пластики, кукли и пластични обекти, но голяма част от тях са по – скоро художествена самодейност. Лиса ми каза, че се занимава с арт – терапия и до колкото разбрах, изложбата представя и произведения на пациенти, участващи в групи по арт – терапия. Творбите на Лиса са рисунки и малки по размер, абстрактни картини, направени с акрил. Те впечатляват с изчистена композиция и са почти монохромни като колорит. Стори ми се, че биха стояли по – добре в по – големи формати.

Творби на Лиса Хутер

Картини на Лиса Хутер

Другата художничка – Силке Бахман също е интересна, но в нейните неща има от онзи, типично немски натуралистичен експресионизъм, който ми е много чужд като естетика. Композициите на Силке изобилстват от уродливи или обезглавени човешки фигури и абстрактни форми, които предизвикват асоциации за вътрешни органи. Всичко това е нарисувано в странна за тези сюжети топло – розовата гама. Още по – учудена останах, като се запознах със Силке Бахман. Тя е симпатична и фина жена и излъчването ѝ, съвсем не се връзва със стъписващата грозна образност, която се лее от платната ѝ.

Една от картините на Силке Бахман

 На вернисажа така и не дойдоха посетители. Освен колегите, участници в изложбата, имаше още пет – шест човека, които също бяха художници. Направи ми впечатление, че присъстващите бяха от различни националности. Имаше руснак, испанец и латиноамериканец. Появиха се и американките, чиято инсталация видях днес в галерия ГЕДОК. В общи линии всеки рекламираше себе си. Говориха, че в голямо пространство, някъде наблизо, през следващите дни ще има панаир на изкуствата и някои от колегите, които щяха да участват в него, раздаваха рекламни материали. Лиса ми напомни да рекламираме и моята изложба. Изведнъж се сетих, че на мен изобщо не ми мина през ума да взема покани у себе си. Лиса обаче, се беше сетила за това. Тя извади от чантата си тесте покани за моята изложба и ми ги даде да ги раздавам.

 Сред гостите на вернисажа се открояваше една симпатична млада жена, с испански черти на лицето. Тя каза, че е актриса. Говореше много добре английски. Тя си тръгна по – рано и преди да излезе от галерията, дойде да ми пожелае успех на предстоящата ми изложба. Тя каза: „Вие имате невероятни таланти в областта на изкуството и носите огромен творчески заряд! Вижте само, какво е направил Кандински тук! Бъдещето на изкуството е у вас!” Аз благодарих за оценката, макар че не разбрах, към кои „вие” дамата я отнасяше! Кандински е руснак и ако потърсим общото между руснаците и българите, то това е, че сме славяни. Приех, че възторга, който изрази тази актриса, се отнася към славянския Изток на Европа. Почувствах се горда, че съвременни артисти от Запада имат такова отношение към културата на Европейския Изток, защото у нас страдаме от комплексите на провинциализма.

 Прибрах се в квартирата ми и заварих Джудит в трескави приготовления. Спомних си - тя ми каза, че утре заминава на тридневна командировка във Виена. Ще пътува рано сутринта с влак. Предстоят ми три дни, през които ще бъда лишена от безрезервната помощ и от съветите на Джудит и ще трябва да се оправям сама в Мюнхен и в нейния дом, с нейните мъже! Преди да се оттегля в стаята си, хванах ръката на Джудит и ѝ пожелах, спокоен и успешен престой във Виена.