Пътуване до Баварските замъци и Тирол

    26 май 2016 г. – четвъртък

 За днес имам уговорка с Биляна да пътешестваме в Баварските Алпи. От двете предложения за маршрути, които Биляна ми изпрати, аз избрах Баварските замъци, по препоръката на Джудит. Денят е четвъртък, но е Петдесятница по календара на Католическата църква. В Бавария този ден е официален празник и дори, учебните заведения тук, имат едноседмична ваканция. 

 За разлика от предишните студени и дъждовни дни днес отново е слънчево и сравнително топло. Ние, обаче, тръгнахме късно от Мюнхен – към 11 часа. За първи път се срещнах с Григор, съпругът на Биляна. Той е висок и строен млад мъж и също прави впечатление на скромен, естествен и чистосърдечен човек.

 Биляна ми отстъпи мястото на предната седалка в колата. Тя предпочита да пътува отзад. Така ще бъде и при следващите ни пътувания. По пътя моите нови приятели ми разказаха за различни особености на живота и бита в Мюнхен, за манталитета на немците от различните поколения. Неизбежно се натрапиха сравнения с живота в България и с особеностите на българската психика. Биляна и Григор живеят в Мюнхен от 15 години. Те са дошли тук, след като са завършили гимназии в Пловдив, защото Григор е започнал да учи в известния Мюнхенски технически университет. Сега той е един от инженерите на автомобилния гигант БМВ. Доволен е от своята професионална реализация и перспективи, затова семейство се е устроило в Мюнхен и двамата с Биляна виждат своето бъдеще тук. Те явно не се прибират често в България, но поддържат непрекъснато връзка с родителите си и не са загубили представа за българската действителност.

 Оказа се, че днес тръгнахме късно от Мюнхен, защото сутринта те са ходили да купуват ягоди от една ферма, където ягодите били евтини и отглеждани в екологични условия, но клиентът трябва сам да си ги набере. Григор беше много впечатлен от начина на отглеждане на ягодите и разпалено ми разказа за това.

  След близо два часа пътуване, влязохме в град Фюсен, известен като последната дестинация от т. нар. „Романтичен път”. Преминахме през града без да спираме и в движение успях да направя няколко снимки през прозореца. 

 Фюсен е курортен град в Алпите и тук има много хотели, но повечето сгради са стари, три – четири етажни масивни къщи с тежки форми и стръмни, островърхи покриви. Наближихме планината и Григор каза, че в днешния празничен ден, ще бъде трудно да се намери място за паркиране в близост до Замъците. Нямахме против да повървим пеша, за това оставихме колата в разширение край пътя и тръгнахме по пешеходна алея, която криволичи сред тучни зелени поляни и големи дървета. Скоро над дърветата и току под скалистите хълмове се появиха жълтите зъбци на първия замък – Хоеншвангау.

 След малко от другата страна, също под внушителни скали, съзряхме причудливите кули на най – популярния Баварски замък - Нойшванщаин.

Усетих, че моите приятели нямат желание да влизаме вътре в замъците. Биляна твърди, че интериорите им били претрупани и кичозни, а Григор ми разказа, че наблизо има лифт, с който можем да се качим по - високо в планината, от където се откриват фантастични панорамни изгледи.

 Наближихме паркинга и първите хотели и видяхме, че оживлението е доста голямо. Тук за първи път видях, характерните баварски изрисувани къщи. Върху цели етажи са разгърнати раздвижени фигурални композиции. Нарисувани са професионално, в свеж колорит. Други сгради са богато декорирани с дървени облицовки или оцветени орнаменти. 

 Пред сградата, в която са билетните каси на замъците се беше проточила дълга опашка от хора. Григор каза, че винаги, когато са идвали тук положението на касите е било такова и затова не са успявали да влязат в замъците. Аз имам журналистическа карта и помолих Биляна да отиде и да пита служителите, дали с тази карта мога да вляза без да чакам на опашката. Служителката разгледа картата ми и каза, че могат да ми издадат безплатен билет за Нойшванщаин, но с него ще мога да вляза в замъка чак в 17 часа, защото по – рано, всички групи са пълни. За другия замък, тя каза, че може да ми издаде билет, със скромно намаление от редовната цена и мога да вляза, след 20 минути. Аз се съгласих и тутакси се сдобих с билета, изпреварвайки дългата опашка!

 Замъкът Хоеншвангау е съвсем близо. Той се извисява над брега на езерото Алпзее и преди да дойде часът за разглеждането му, ние отидохме за кратко до езерото. Гледката от брега е фантастична. Зад по – ниските гористи хълмове се виждат покрити със сняг, причудливи алпийски зъбери. По небето се носиха разпокъсани облаци и хвърляха сенки, тук – там върху хълмовете и водите на езерото.

Замъкът Хоеншвангау от брега на Алпзее

Езерото Алпзее

Ние се върнахме назад, за да се качим до замъка Хоеншвангау. В двора му има изобилие от фонтани и красива градина. От тук се виждат отвисоко хотелите, покрай които вече минахме. Те изглеждат още по – красиви в подножието на отсрещният скалист хълм, където е разположен Нойшванщайн.

 Биляна и Григор останаха да ме чакат близо до входа на замъка. Преди да вляза в него успях да снимам фантастичните панорами на север, където се простира равнината, разделена на добре подредени ниви и ливади. Сред нея се издигат меки тъмнозелени хълмове и се вижда голямо езеро – Форгензее.

 Екскурзоводка поведе групата из втория етаж на замъка. Беседата беше на английски и аз не разбирах всичко, но узнах по – съществените факти. Замъкът е построен от Максимилиан I, бащата на Лудвиг II Баварски – краля, известен с ексцентричния си вкус към строежи на замъци и покровител на изкуствата. В този замък Лудвиг II е израснал. Интериорите не са претрупани и кичозни. Декорацията е богата, но стилна. Интересни са стенописите, които са оградени от декоративни рамки, нарисувани на самата стена. Обратно на моите очаквания, тези фрески са в светъл колорит и не създават потискащо чувство.

 Има интересна стая със стенописи в китайски стил. Явно, увлеченията по източната култура са били на мода и тук през 19 век. В двореца е забранено да се снима, но екскурзоводката се сбогува с нас в стаята на кралицата и аз успях да снимам изгледа от прозореца. Фантастична светлина обливаше езерото Алпзее, над което сияеха Алпийските зъбери сред облаците. Този случаен миг остана задълго в моята памет и аз го рисувах няколко пъти.

 Излязохме от замъка от запад и аз останах за малко, да разгледам и да снимам тази част от двора с „лъвския” фонтан. После намерих моите приятели и заедно се отправихме към Нойшванщайн. 

  Прочутия замък на Лудвиг II е разположен на височина, известна като „Лебедовата скала”. Изкачването до него става по широк път и може да бъде осъществено с туристически автобус, с файтон или пеша. Ние предпочетохме да ходим. Пътят обикаля през гора и едва в горната му част, малко под замъка, се откриват гледки към равнината на север. Навалицата от туристи беше голяма. Множество хора, също като нас изкачваха хълма или вече слизаха надолу.

Изглед от Нойшванщайн към равнината и езерото Форгензее

 Около замъка Нойшванщайн тълпите от туристи се сгъстиха. Биляна остана да ни чака близо до големия портал. Ние с Григор влязохме в двора и се качихме по терасите сред множеството посетители. Между високите скали над замъка се вижда прочутия мост Маринбрюке, където повечето туристи отиват, за да снимат най – популярната панорама към Нойшванщайн.

Григор каза, че от седмици мостът е затворен за ремонт и сега не може да се отиде до него. Разгледах и снимах фасадите на замъка. Мащабите и издължените пропорции внушават мрачно величие. Нойшванщайн не ми заприлича на театрален декор за романтична рицарска приказка, както често го представят в туристическите реклами. В потъналия под високите сиви кули двор, аз се чувствах като в затвор, въпреки тълпите наоколо. Тръгнах си от това прочуто място с потискащо чувство за самота и студенина!

 Моите приятели имаха огромно желание да се качим на близкия лифт и казаха, че трябва да побързаме, за да стигнем до него преди края на работното му време. Слязохме по пряка, стръмна пътека направо долу на паркинга. Бързахме към колата и с нея се отправихме по красив път, сред зелените ливади, които се виждаха в равнината под замъците. От дясно се издига скалистият връх, в полите на който, се белее Нойшванщайн. От тук замъкът съвсем не изглежда мрачен и потискащ. Пред нас в полето свети един бял храм със стройни пропорции. Колата, обаче зави, преди да стигнем до него и скоро спряхме на паркинга до станцията на лифта. От тук се вижда просеката със стълбовете на въжената линия, която се изкачва стръмно по отсрещния хълм, над верига от остри скални форми.

 Бяхме успели да стигнем преди края на работното време, но на касата ни казаха, че това е последният половин час, затова можем само да се повозим на лифта, без да слизаме на горната станция. Ако решим да слезем, лифтът скоро ще спре и няма да има с какво да се върнем обратно. Цената на билета е 19 Е и ние решихме, че не си заслужава да платим толкова, щом няма да може да постоим горе в планината и да се насладим на панорамните изгледи.

 Аз предложих на моите приятели, да отидем с колата до белия храм. Той просто привлича от далеч  - изящна форма на свещеното бяло сред зелените ливади. По – късно, когато показах снимките на Джудит, научих от нея, че църквата се казва „Сейнт Коломан”.

 Мястото около храма е ниско и равно, но е открито и от него се разкриват прекрасни гледки във всички посоки. На изток са близките скалисти възвишения, по които се изкачва нашата несбъдната въжена линия. След тях се издига върхът със замъка Нойшванщайн. На юг се разгръща внушителна верига от алпийски върхове. Те изглеждаха особено сини между тучните ливади от предния план и летящите разкъсани облаци.

Изглед към скалистия хълм с въжената линия

Изглед към Нойшванщайн и върха над него.

Панирама към Алпийските хребети

  Докато аз обикалях и снимах, моите приятели наблюдаваха летящ хеликоптер край скалите, близо до лифта и казаха, че може би има нещастен случай с паднал турист. За съжаление, църквата беше затворена, но край нея се усеща онзи покой, който е типичен за наситените с положителна енергия местности. По – късно, моето любопитство ме подтикна да потърся информация за този самотен светъл храм сред полето и аз научих, че „Сейнт Коломан” е поклонническа църква, въздигната близо до мястото, на което Светецът е бил обесен през 11 век. Храмът в сегашния му вид е построен в края на 17 век, на мястото на стара готическа църква. Проектиран е от архитекта Йохан Шмуцер, който се придържал към италианските образци на ранния барок, но създал оригинална и стилна култова сграда, която е в хармония с красивия ландшафт.   

 Качихме се в колата и потеглихме обратно, но моите приятели бяха разочаровани и неудовлетворени от това, че пропуснахме възможността за изкачване в планината с лифта. Григор започна да говори за някакъв интересен мост, който според него, трябваше да е някъде наблизо. Зарече се, че ще намери посоката по GPS-а, за да отидем поне там, след като с лифта не ни провървя. След малко той спря колата в една гора и започна да търси в интернет на телефона си. Оказа се, че мостът действително е наблизо, но се намира на австрийска територия. За да стигнем до него, трябваше да изминем известно разстояние по австрийска магистрала, а нямахме винетка за австрийските пътища.
 Изгубихме доста време в лутане. Първо - търсихме посоката, а после – търсихме бензиностанция, от която да купим необходимата винетка. Спряхме на кръстопът между две големи шосета, сред удивителни снежни Алпийски върхове. 

После, следвайки погрешна посока стигнахме до езеро, в чийто спокойни води, се оглеждаха близките меки гористи хълмове. Помолих Григор да спрем за малко тук и да се полюбуваме на приказните зелени отражения. Сред тях, като мираж се носеше единствена бяла лодка. По – късно открих това езеро на картата – Вайсензее, почти на границата между Германия и Австрия.

Езерото Вайсен

След едночасово лутане и пътуване ние стигнахме до нашата цел. Мостът е въжен – виси между два хълма, над планински проход. Оставихме колата на паркинг пред ресторант и минахме покрай музей, който вече беше затворен. Видяхме обяснителни табели, които описват стари крепости, намиращи се наоколо. За да стигнем до моста, трябваше да направим кратко изкачване по баира от дясно. Наближихме и за моя изненада, попаднахме сред развалини от крепостни стени. Скоро на височина пред нас, видяхме каменни останки от стени и кули на голяма крепост.

Ние тръгнахме към моста, който свързва хълма на крепостта с отсрещния хълм. Часът вече беше 19 и освен нас, имаше само неколцина посетители. Оказа се, че на входа към моста има автомат за таксуване. Билетът е 8Е и машината не връща ресто, ако човек няма точни пари. Едно момче стоеше смутено наблизо. Григор се досети, че то няма точни пари и очаква да се появи някой, който да му развали. Ние събирахме 24 Е, успяхме да му дадем дребни и заедно с него поехме в колона по висящия мост.

 Преминаването по моста, се оказа много вълнуващо преживяване! Той се издига на височина 110 метра, дълъг е 403 метра, а ширината му е 1, 20 метра. Известен е като Highline 179, защото се извисява над планинския проход В179.

 Мостът е добре укрепен и обезопасен с парапет, представляващ висока метална мрежа. Като всички въжени мостове, така и този се клати леко, а срещу нас идваха група младежи, които нарочно подскачаха, за да усилят люлеенето. Ние вървяхме бавно. От дясно се извисява величествен алпийски връх, покрит със сняг. Напредвахме по моста и от дясно се откри верига от алпийски зъбери, а от ляво се разгърна долина, към която се спускаха меки зелени баири, осеяни с редки борове. Над тях също се извисяваха скалисти върхове. Все повече се виждаше някакъв град, който се разлива сред зелените хълмове и потъва в долината. По – късно аз  намерих това място на картата и видях, че градът е Ройте, а панорамите, на които се възхищавах са били тиролски, защото всъщност, ние бяхме в Алпийската област Тирол!

 Зад нас остана крепостта Еренберг. Когато достигнахме другия край на моста, цилиндричните кули и масивните каменни стени на крепостта се откриха в цялото им величие, извисени върху гористия хълм. Зад тях се издигат три – четири заострени върха. В момента слънцето залязваше зад тях и те изглеждаха като назъбени, тъмни силуети върху светлото небе.

 Останахме за кратко на площадката от ляво на моста, за да се полюбуваме на приказните панорами. Аз не можах да укротя възторга си и да спра да снимам цялото това чудо и неговите детайли, окъпани от светлините на залеза.

 Когато се върнахме обратно по моста, с Григор решихме да разгледаме крепостта Еренберг, а Биляна остана да ни чака до входа. Моите приятели също за първи път идваха на това място. Те ми разказаха, че са стигали до тук случайно, при друго пътуване с техен гост, но тогава се уморили и им станало лошо в колата от завоите по пътя. Заради това, така и не успели да разгледат нищо наоколо.
 Вървяхме нагоре по каменни стъпала, под тежки арки. Развалините на крепостта са внушителни, с дебелите стени, иззидани от камък. Те грееха, озарени от топлата светлина на залязващото слънце, на фона на тъмните алпийски зъбери наоколо. 

 От най – високата точка отново се разкриха панорамите към долината и Ройте. Видяхме, че можем да слезем до кръгла кула. 

От там, гледката назад, към крепостта беше внушителна! Виждаше се и висящият мост, в цялата му дължина, между двата зелени хълма над прохода, със снежния връх Данелер отгоре над тях. 

Бързо се върнахме при Биляна по кратка пътека от източната страна на крепостта.

 Пътуването обратно до Мюнхен отне около два часа. По тъмно, след 22 часа, се прибрах в квартирата ми, щастлива от моите първи истински пътувания в Алпите!

Още снимки от това пътуване има тук