На връх Херцогщанд и езерата Кохел и Валхен.

      25 юни 2016 – събота

 Тази сутрин, след закуската Джудит и Клаус отидоха на обичайното съботно пазаруване, а аз се приготвих за екскурзията с Елизабет Хайндл. В уговорения час Елизабет дойде да ме вземе от квартирата. За моя изненада, тя не беше сама. С нея беше дошъл един нисък мъж на преклонна възраст. Тъкмо щях да си помисля, че това е баща ѝ, когато Елизабет ми го представи. Мъжът се казва Алекс и е нейният партньор, който също е художник и изкуствовед. После тя ме попита, дали имам против Алекс да дойде с нас на екскурзията. Аз нямах нищо против идването с нас, на който и да е! Аз познавам Елизабет почти толкова, колкото и Алекс. За мен беше интересно да прекараме заедно деня и да се опознаем.

 Качихме се в колата на Елизабет. Тя седна зад волана и ме покани до нея, а Алекс, като кавалер, седна отзад. Отправихме се в познатата ми посока на юг – към Алпите. Елизабет не сподели никакъв план относно екскурзията. Първоначално, когато тя ме покани, идеята ѝ беше да ме заведе в Мурнау, в къщата, където беше живял и творил Василий Кандински в продължение на пет години със своята приятелка, известната немска експресионистка Габриеле Мюнтер. Тези години са били повратен и особено плодотворен период в творчеството на художника. Къщата, която сега е музей и е известна като „Мюнтерхаус”, била превърната от Кандински и Мюнтер в културно средище, където са гостували и творили и другите художници, бъдещи участници в обединението „Синия конник”. Вече знаех, че Мурнау се намира на Стафелзее – езерото, в чийто води Джудит и Клаус ме хвърлиха на платноходката в деня на моето пристигане. Аз съзрях символика в това, че престоят ми в Бавария започна на Стафелзее и днес пак там щеше да завърши, като затваряне на кръг!

 След едночасово пътуване ние навлязохме в познатите за мен подножия на Алпите. Денят беше слънчев и ясен. Наоколо, под монументалните форми на планината, се разстилаше зелена долина. Тя беше нарязана от геометрично – точните очертания на нивите и ливадите, по които бяха разпилени дървета и селски къщи.

В края на едно от тези села пътят минава покрай бяла черква и гробище. Елизабет ми каза, че тук е погребан Франц Марк, а в селцето има негов музей.

Църквата в Кохел и гробището, където е погребан Франц Марк. 
След малко тя спря колата на брега на голямо езеро и ме покани да се разходя по брега и да снимам. Аз все още не схващах, че Елизабет е променила плана за днешното пътуване и ние съвсем не отивахме в Мурнау на Стафелзее. Гледах прекрасното светло езеро пред мен и не знаех, че съм на брега на Кохелзее. В близост имаше ресторант с голяма тераса над езерото и от нея се разкриваха чудни панорами към отсрещните брегове.

Най - впечатляваща беше гледката към близката Алпийска верига. По средата ѝ се извисява скалист връх, а под него, покритите с дървета купообразни скални форми, сякаш изплуват от езерото.

Продължихме с колата по пътя, който плавно се изкачва по възвишение и прави много завои. Елизабет спря на един от тях, за да ми покаже езерото Кохел от високо.

Езерото Кохел
Тя каза, че от другата страна на възвишението има друго езеро, много по – голямо и интересно и ние отиваме там. Продължихме по завоите и скоро, от другата страна на пътя, пред очите ни се разкри удивителен светлосин воден простор. Наистина, цветът на това езеро още от пръв поглед беше нереален! Виждала съм такива води, когато пътувах из Западните Балкани, в Босна и Херцеговина, по река Неретва. Тогава ни казаха, че този син цвят се дължи на високото съдържание на мед във водите.
 Скоро Елизабет се отби от пътя по езерния бряг и паркира на зелена площ, под дървета. Тук ние слязохме от колата и те двамата с Алекс започнаха да се екипират с якета и туристически обувки. После Елизабет раздаде на всеки по една торба, в която имаше бутилка с минерална вода и пакет с бретцели. Аз продължавах да бъда в неведение къде отиваме, но имах търпение и нищо не попитах! Елизабет ни поведе пеша и скоро стигнахме до лифт в подножието на стръмен планински склон. Тя купи билети и ние се качихме в голяма лифтова кабина. Лифтът по – скоро напомняше на асансьор. От начало се виждаше само тази единствена кабина. Изчакахме в нея да се съберат достатъчен брой хора.  Когато кабината се напълни, затвориха вратата и бавно се понесохме по въжената линия. Колкото по – нагоре се изкачвахме, склона ставаше по – отвесен! Аз бях застанала близо до прозореца и видях, че на юг се откри приказна гледка към очарователното синьо езеро – последното, на което пристигнахме! Опитах се да снимам, но снимките се размазваха. Струваше ми се, че кабината се изкачва бавно, но явно не беше така!
 Слязохме на горната станция и тръгнахме по алея, оградена с парапет. Над него гледките бяха зашеметяващи! Над дълъг зелен хълм се издигат многобройни алпийски вериги от причудливи върхове, които пробиваха облачните небеса. Отдолу се простира вълшебното синьо езеро. 

 В източния му край се вижда самотен малък остров, а на запад - два големи ръкава са се врязали в сушата и между тях се е образувал дълъг полуостров с интересна форма на двузъбец.

 Аз бях във възторг! Не спирах да се обръщам назад и да снимам различни части от панорамата. Елизабет и Алекс вървяха по алеята на запад, където тя заобикаля скалистия склон.

Настигнах ги и зад завоя се откриха нови панорами. След малко, отпред изникнаха два близки върха и хижа в подножието им. Елизабет ми посочи върха от дясно. Гърбът му е прорязан от серпантина, очертана като тегел, а на най – високата му кота има заслон.

Връх Херцогщанд - от дясно на снимката

 Елизабет ме попита, дали искам да се изкача на този връх?! Аз премигах и се облещих! Отговорих на английски: „Да! Разбира се! Искам!” и добавих на български: „Ама ти мен ли питаш, дали искам да се изкача на върха?! Господи, как може на мен такъв въпрос да ми задават?!”

 Продължихме по алеята към хижата. Близо до нея има бюст – паметник на баварския крал Лудвиг II. По – късно разбрах, че той и неговия баща Максимилиан I, са предпочитали това място за лов и са имали ловни вили в района.

Бюстът на баварския крал Лудвиг II
 След хижата пътеката се изкачва нагоре и се влива в серпантината към върха. Реално, не става въпрос за сериозно изкачване. Върхът Херцогщанд, към който вървяхме, е висок 1731 метра, а с лифта, ние преодоляхме 1600 метра. Денивелация от 100 метра, по серпантина, е нищо работа – по – лесно, от колкото да се качиш на Бунарджика в Пловдив! На Алекс обаче, му беше трудно. Той падна веднъж на пътеката и аз започнах да се притеснявам за него! 
 Колкото повече се изкачвахме, панорамите ставаха по – величествени! По рида, на изток се издигат скалисти чукари. Под тях постепенно се показваше все по – голяма част от синьото езеро, а зад него – зелени долини, над които се издигат нови и нови Алпийски върхове, потъващи в небесата.

Панорамата на изток

По серпантината
Денят беше слънчев. Някъде далеч, в простора над планината се гониха пухкави облаци. За съжаление, не беше много ясно и задния план беше твърде избледнял. Серпантината се вие между клековете. Наоколо имаше планински цветя, същите каквито цъфтят и в нашите планини в този сезон. Зарадвах се на мащерката, която вече е разцъфнала. Днешната планинска разходка затвърди впечатлението ми, че тук природата е облагородена. Пътеките, полянките, храстите – всичко е пипнато от човешка ръка и е направено за удобство на хората, без да се нарушава великата хармония на природните форми!

На юг към Алпийските вериги
За 40 минути ние изкачихме върха. Излязохме от западната му страна, където пътеката слиза леко надолу и продължава по дълъг скалист ръб към съседния връх. От тук се разкри част от панорамата на север, към равнината, сред която светят други сини езера. На запад гледката също е внушителна – редици от величествени върхове изпълват простора.

Скалистият ръб и панорама на север - към равнината

Скалистият ръб и съседният връх - на запад

Панорама на запад от Херцогщанд
Отидохме под навеса на заслона. Там имаше и други туристи, които отдъхваха. Аз продължавах да обикалям наоколо и да гледам с възторг в различните посоки. От върха се вижда голяма част от невероятното синьо езеро Валхензее. То наистина светеше между тъмните хълмове, които го обграждат. В един момент светлината сякаш струеше, точно край малкия продълговат остров и близкия бряг до него!

Заслонът на вр. Херцогщанд

Панорама на юг с езерото Валхен

Най – после Елизабет заговори. Тя ми призна, че когато се запознала от близо с моите картини в галерия ГЕДОК, почувствала, че трябва обезателно да ме доведе на връх Херцогщанд, за да видя тези вълшебни панорами и езерата от високо. Решила, че за мен това преживяване сред фантастичните Баварски Алпи ще бъде много по вълнуващо и ценно, отколкото посещението на Мюнтерхаус в Мурнау. Елизабет каза, че ако изминем още няколко крачки по върха, ще видим от високо и езерото Кохел – първото, покрай което спирахме по пътя ни днес. Тя обаче, предложи, първо да поседнем под сянката на беседката и да се подкрепим с бретцелите.

 Аз бях толкова щастлива! Освен всички вдъхновяващи впечатления, които събрах днес в планината, вече мога да се похваля, че съм се качила на Алпийски връх! Благодарих на Елизабет и я помолих да ме снима пред величествените панорами!

След кратката почивка аз се разходих по върха на изток. Алпийските върхове в тази посока се виждаха, още когато се изкачвахме, но от тук те изглеждаха още по – внушителни. Пред тях е и отвесният склон на Херцогщанд на север.

На изток от връх Херцогщанд

Долу е Кохелзее, а зад него се простира безкрайната зелена равнина, прорязана от бели пътища. Сенките на облаците полягаха тук – там из нея и създаваха вълшебни контрасти. Далеч, почти на хоризонта, се виждаха две големи езера и аз се досетих, че това са Щарнбергерзее и Амерзее.

Панорама на юг с езерото Кохел

Детайл от равнината на юг

Към езерото Щарнберг с вариото.

Когато се върнах при Елизабет и Алекс, в далечината на запад се бяха появили смущаващи тъмни облаци. Елизабет ми ги посочи и ние решихме да побързаме със слизането. Надолу, по обратния път, аз продължавах да наблюдавам езерото Валхен. Облаците скоро покриха цялото небе над него и светлината, която сякаш излъчваха водите му стана по – ярка. Наближихме лифта, а аз не можех да откъсна очи от вълшебните простори с необикновеното синьо езеро и великата планина над него!

 Когато слязохме долу, небето притъмня и задуха силен вятър. Елизабет и Алекс ме поканиха в малък ресторант на брега на езерото. Заведението беше в къща с голям двор, в който масите бяха разположени по зелените площи. Сервитьорите бяха облечени в национални костюми. Обстановката беше много романтична - езерото плискаше водите си, а храстите наоколо бяха обсипани с цветове. Ние влязохме и седнахме вътре в къщата, защото вече се усещаше приближаващата лятна буря.

 Елизабет и Алекс си поръчаха супа, а аз предпочетох плодов сладкиш с кайсии. Алекс беше впечатлен, че съм изкачила планинския връх без дори да се задъхвам. Той ме попита, как поддържам форма и колко пъти в месеца излизам в планината. Елизабет искаше да сподели с мен някои нейни притеснения, свързани с предстоящия ѝ творчески престой в България и ме разпита за обстановката у нас. Била чула, че в България се шири голяма престъпност. Алекс се двоумеше, дали и той да дойде в България с Елизабет. Той има здравословни проблеми и се опасяваше, че здравеопазването у нас е лошо и няма да получи адекватна медицинска помощ, ако му се наложи. Аз бях учудена, че и двамата бяха обсебени от неверни слухове по адрес на България! Казах им, че у нас има толкова престъпност, колкото във всяка друга страна. Препоръчах на Елизабет да бъде внимателна, да пази вещите си и да не излиза нощем сама из града, но ѝ казах, че това са правила за сигурност, които важат навсякъде. Обясних, че както у повечето южни народи, така и в България не е толкова чисто и 
подредено, че ние българите не сме особено точни и организирани хора. Казах на Алекс, че имаме прекрасни лекари и медицинските услуги у нас са на добро ниво, но системата на здравеопазването ни не е добре организирана и това е проблемът за нас.

 Според програмата, която бяха изпратили на Елизабет от СБХ, тя трябваше да прекара три седмици в творческата база на Съюза в Търново и една седмица после да бъде в София, където щеше да представи своя изложба. Поех ангажимент, че ще говоря с мои познати – колеги в Търново, да имат грижа за Елизабет, докато е там. Обещах ѝ, че по време на престоя ѝ в София ще я взема да ми гостува за ден и в Пловдив. Месец и половина по – късно, Елизабет дойде в България. Тя не можа да издържи и една седмица в Търново, сама в творческата база. За да не си замине преждевременно за Мюнхен, обзета от голямо разочарование, аз я поканих и приех в Пловдив. Тя живя в моя град почти две седмици, в които аз ѝ осигурих контакти с много колеги и творчески изяви в изложба и симпозиум „Арт – Колаж”. Показах ѝ най – интересните места в Пловдив и културно – историческите забележителности в района. Вярвах, че Елизабет остана много доволна от гостуването в Пловдив, което аз ѝ организирах, извън всякакви регламенти на СБХ. По – късно разбрах, че страховете ѝ за нейната защитеност и сигурност от „голямата” престъпност в България не са я напуснали през цялото време, докато е била у нас!

 Преди да тръгнем от ресторанта Елизабет и Алекс дълго се обясняваха помежду си на немски и през това време аз се разходих по поляната до езерото. Ставаше все по – мрачно. Далечните брегове и планината над тях бяха особено тъмни, но сините води на езерото не загубиха цвета и светлината си. Все още имаше хора, които плуваха и караха сърф!

Докато се връщах при Елизабет и Алекс, бурята започна. Силен вятър разлюля дърветата наоколо. Тежки облаци побягнаха над тях. Водите на Валхензее настръхнаха.

Ние забързахме към колата и успяхме да стигнем до нея, преди дъждът да заплиска! Той обаче, ни застигна по завоите към Кохелзее и до Мюнхен пътувахме под обилните му струи!

Всички снимки от това пътешествие са тук