Първи разходки с Юлия. Изложбата в Хершинг

     1 юни 2016 – сряда

 Днес смятам да посветя деня на работа в ателието, но преди да тръгна на там искам да отида отново в магазина за български хранителни стоки, за да купя кори, сирене и кисело мляко и да направя баница. Инстинктът ми ме кара да се погрижа за домакинството у семейство Райтер, докато Джудит я няма. Аз вече се чувствам твърде приобщена към немското семейство и нали такъв е нашият балкански манталитет – домакинството е женска работа, а мъжете трябва да бъдат обгрижвани. За десетте дни, които вече прекарах в съжителство със семейство Райтер, аз успях да се убедя, че тук подобно разпределение на ролите не съществува. Тук мъжете вършат всички онези дейности, които у нас се считат за женски. Те готвят, перат, простират и гладят и това е нещо естествено за тях. Вече видях как Джудит възпитава своя 18 – годишен син да поема и да се справя с тези задължения.

 Днес обаче, аз трябваше да се справя с намирането на пътя от квартирата до българския магазин. Преди дни, Джудит ми показа магазина на картата и аз видях, че мястото не е далече. Включих „Гугъл – Карти” на таблета ми, разгледах маршрута, очертан от приложението и го прерисувах в бележника си, защото навън нямам интернет. Бързо и лесно се оправих по схемата и за 20 минути пеша стигнах до магазина. Купих всичко, което ми трябваше и останах много доволна, че този толкова важен за мен магазин ми е наблизо и вече знам пътя до него.

 По обяд пристигнах в ателиетата Домак. Първо задействах рекламната кампания за моята изложба. Оставих покани и брошури на лавиците до входната врата и в пощенските кутии на колегите.

 Часовете бързо течаха докато рисувах. Направих още акварели по снимки от пътуванията в Алпите. 

 Планът ми да се върна навреме в квартирата и да приготвя баницата за вечеря, не се осъществи! Улисана в рисуването пак закъснях и когато се прибрах в апартамента на Тристанщрасе, не заварих никого там. По – късно, докато печах баницата, Клаус си дойде и ми каза, че двамата с Тило са вечеряли в пицария. Ето как днес, пропаднаха моите намерения да домакинствам! Клаус обаче, беше видимо доволен, че във фурната има баница. Все пак – и утре е ден; и утре Джудит е във Виена!

 Време беше, тази вечер, да се обадя на Юлия. Тя трябва да се е върнала в Мюнхен! С Юлия се запознах чрез Дора – моя приятелка от планинските пътеки, която, вече много години, живее в Германия в малък град в провинция Хесен. 

 Месец преди да тръгна на това пътуване, писах на Дора и я поканих да дойде на предстоящата ми изложба в Мюнхен. Тя ми отговори, че месец юни е изпълнен с ангажименти за нея и няма да може да откликне на поканата ми, но ми обеща да ме свърже с българи в Мюнхен, на които ще мога да разчитам за всякаква помощ. Седмица преди моето заминаване Дора ми изпрати български телефон на Юлия, която е учителка по пиано от Пловдив, но постоянно живее в Мюнхен. Писа ми, че в момента Юлия е в Пловдив и мога да я потърся и да се запозная с нея на родна земя. Срещата ми с Юлия в Пловдив беше много кратка, но ние се разбрахме да продължим общуването в Мюнхен, след нейното завръщане на 30 май.

 Юлия продължава да работи като учителка по пиано в Мюнхен, в музикално училище, което по – скоро е от типа на българските музикални школи. Утре тя има часове до обяд и ние се уговорихме да се срещнем след това.

   

   2 юни 2016 – четвъртък

 Днес рисувах в ателието до срещата ми с Юлия, която беше в 16. 30.  Денят пак беше мрачен и дъждовен. Рисувах нови малки акварели – импровизации от първото ми пътуване в Алпите.

 Следобед се срещнах с Юлия на автобусната спирка до станцията на метрото Мюнхенер Фрайхайт. Сага стана ясно, че домът на Юлия е много близо до моята квартира и това ще улесни нашето общуване. Въпреки студеното и дъждовно време, Юлия предложи да ми покаже някои забележителности из центъра на Мюнхен, а след това да отидем на мероприятие в Немско - Българското дружество. Тя смяташе, че там можем да рекламираме моята изложба и да оставим покани за откриването. Тръгнахме първо пеша през квартала Швабинг. 

 Юлия живее в Мюнхен от много години. Тя е пристигнала тук като политически емигрант в началото на 80-те години на миналото столетие. Семейството ѝ е било преследвано от комунистическия режим в България, заради т. нар. „буржоазен произход”. След всички тези години на емиграция животът на Юлия изцяло е пренесен в Мюнхен и тя се връща в България само през ваканциите. 

  И така, след Швабинг ние отидохме до Музикалната академия и минахме покрай Техническия Университет. Обиколихме пространството около Пинакотеките. Минахме през Кьонингсплац и докато бяхме там, заваля неистов дъжд. Качихме се на автобус 100, който минава покрай редица забележителности, за да избегнем разходките под дъжда. Отидохме на източния бряг на река Изар и Юлия ме заведе да ми покаже новата концертна зала. 

Река Изар и сградата на старата баня от моста Лудвигсбрюке

 Към Изартор

Средновековната порта Зендлингертор

Под дъжда минахме през двете средновековни порти - Изартор и Зендлингертор и преди да стигнем до Мариенплац влязохме в църквата „Св. Йоан – Непомук”. Този храм е твърде незабележим отвън. Фасадата му е притисната между високи 4 – 5 етажни жилищни сгради. Юлия държеше да видя впечатляващия интериор на църквата, която е известна още като Асамкирхе, защото е проектирана и изпълнена през 18 век от братя Асам - най – известните архитекти и декоратори на стила рококо в Мюнхен. Вътрешното пространство е малко по размери, но украсата му е изключително пищна. Тя включва изобилие от статуи, картини и фрески, съчетани с декоративни архитектурни форми и орнаментална украса, в която са използвани различни видове камък и позлата. Впечатляващи са голямата фреска на тавана със сложна барокова композиция, пищният двуетажен олтар и експресивните скулптурни фигури около входа. Целият интериор изглежда зрелищен и прилича на театрален декор.

Фасадата на Асамкирхе

Асамкирхе - интериор

Асамкирхе - статуи в интериора на храма

 Време беше вече да отиваме на мероприятието в Немско – Българското дружество. Ставаше въпрос за представяне на книга и Юлия не искаше да присъстваме на събитието. Според нея, там щеше да се говори на немски и аз няма нищо да разбера. Идеята беше да отидем преди да започне премиерата, за да се срещнем с някои от сънародниците ни, които Юлия познава и да оставим поканите за изложбата ми.

 По пътя споделих с Юлия, че искам да подготвя кратка реч за откриването на изложбата – няколко изречения за благодарност към немските колеги, които ме поканиха да дойда тук и с такова внимание се грижат за мен. Попитах я, дали тя би могла да превежда на немски това, което ще кажа по време на официалното откриване. Юлия се притесни. Тя каза, че за нея това ще бъде много трудно, но обеща да помисли как ще бъде най – добре да организираме нещата.

 Немско – Българското дружество няма свое седалище в Мюнхен, но провежда  събитията си в Международния център за научни срещи, който също се намира в квартала Швабинг. Юлия не е член на Дружеството, но понякога посещава мероприятията и участва, като музикант в концерти, организирани тук. Ние влязохме във фоайето, където имаше маси и беше сервиран скромен коктейл. Виждаше се залата, в която хората вече се бяха събрали. Край една от масите стоеше Алма Рангелова, жената от туристическото бюро, с която вече се познавам. Тя разговаряше с други две жени. Отидохме при тях и Юлия ме представи. От разговора научих подробности за предстоящата премиера. Книгата е за България от немски автор, който е женен за българка и е живял много години у нас. Юлия попита нашите събеседнички, дали някоя от тях не би могла да поеме ролята на преводач по време на откриването на моята изложба. Алма ѝ отговори: „Защо питаш нас за такова нещо?! Ти имаш приятелка – професионален преводач от Пловдив! Просто се обади на Елена!” Юлия сама се учуди на себе си, че не се е сетила за Елена и каза, че като отидем у тях веднага ще се свърже с нея. Аз раздадох покани на хората, с които се запознах и оставих останалите покани на празна маса отстрани.

 Юлия настояваше да не оставаме на премиерата. Тя вече ме покани на вечеря в нейния дом. Може би беше уморена –  днес е ходила е на работа, а после и всички тези обиколки с мен из града. Аз се съобразих с нейното желание и ние тръгнахме пеша през Швабинг към нейната квартира. Докато вървяхме, тя ми описа жилищния проблем в Германия. Каза, че малцина са хората тук, които имат собствени жилища. Повечето живеят  под наем, а наемите, особено в Мюнхен, са много високи, дори за хората с добри доходи. Разказа, че тя самата е извадила късмет и се е сдобила с хубав апартамент в квартала Швабинг за сравнително нисък наем. Обясни ми, колко е трудно да се намерят временни квартири и как е почти невъзможно новопристигнали хора, които нямат постоянна работа в Мюнхен, да получат покрив над главата си. Според Юлия, на мен ми са предоставени твърде добри условия тук, по програмата за обмен на художници. Ако трябва да си ги осигуря по частен път, това би било изключително трудно и много, много скъпо. Аз самата съм убедена, че това е точно така. По – късно, разказите на Биляна и Григор и моите лични наблюдения потвърдиха думите на Юлия.

 Пристигнахме в уютния апартамент, а Юлия прояви изключително гостоприемство към мен. Тя първо ми показа стаите в жилището и ми даде възможност да се изсуша след разходките под дъжда. После направо настоя да се обадя на родителите ми и на сестра ми от нейния домашен телефон. Беше много загрижена за моята връзка със семейството ми и искаше близките ми да бъдат информирани, че всичко с мен е наред!

 Нямаше как да не ми направят впечатление многобройните картини, окачени по стените на апартамента. Когато възкликнах, че Юлия притежава картина от Анастас Константинов, тя ми каза, че повечето от тези картини са били собственост на баща ѝ, който е бил известен детски лекар. Той е получил картините като подаръци от благодарни пациенти.

 Юлия се обади на преводачката от Пловдив - Елена, а тя не само, че веднага се съгласи да дойде на откриването на изложбата и да превежда моята реч, но пожела още на момента да ме чуе по телефона. Приветства ме с „Добре дошла!” и изказа радостта си да срещне в Мюнхен художник от Пловдив.

  В апартамента на Юлия беше и Макс - съпругът ѝ. Макс се трудеше в кухнята - приготвяше рибна вечеря. Той е симпатичен, нисък на ръст възрастен мъж. Юлия каза, че Макс говори английски и знае малко български, но трудно се решава да каже нещо на български. Така или иначе, моите контакти с Макс, тази вечер и в последствие се осъществяваха чрез преводите на Юлия и чрез взаимни, приятелски прегръдки и целувки, когато се срещаме или разделяме.

 Юлия сервира и ние тримата седнахме на масата. Беше много приятна вечеря. Освен рибата, имаше варени аспержи, които са много популярно ястие в Мюнхен през този сезон и прясна зелена салата с домати. Имаше и много хубаво бяло вино, а Юлия ми каза, че немците са производители на едни от най – добрите бели вина, макар че славата им в това отношение не е така голяма, както на унгарците, например. Говорихме за какво ли не – за културния живот в Пловдив, за училищата по изкуствата, за общите ни познати, за пътуванията, които и двете обичаме.

 Най – после, сред моите приятели в Мюнхен се появи наистина сродна, артистична натура! В следващите седмици ние с Юлия прекарахме много часове заедно в приятни разговори на маса с хубаво ядене и пиене.

 Докато вечеряхме, Юлия няколко пъти ми каза да не се притеснявам от това, че вечерта напредва. Успокои ме, че сме много близо до моята квартира и двамата с Макс ще ме изпратят до там. Към 22. 30 ние тръгнахме по осветените улици на нощния  град. Въздухът беше толкова свеж - пречистен от юнския дъжд. Наистина, само за 15 минути ние дойдохме на „Тристанщрасе” 2. Аз благодарих на Юлия и Макс за хубавата вечер и си пожелахме: „Лека нощ!”

   

   3 юни 2016 – петък

 Днес, също както вчера, рисувах в ателието до 16 часа. Тази вечер ще бъде откриването на изложбата на художниците, живеещи край езерото Амерзее, в която участва моята приятелка Урсула Стеглич Шауп. Имам уговорка с Лиса да отидем заедно на събитието. Изложбата е в град Хершинг на Амерзее. Съпругът на Лиса ще ни закара до там с тяхната кола, но Лиса ми е пратила имейл, в който ми определя среща на метро-станцията Пасинг. Тази станция е далеч от моето местопребиваване и за да стигна до там, трябва да сменя посоките в метрото, а аз се притеснявах, дали ще се оправя в Мюнхенския метрополитен. Вчера казах на Юлия за това и тя ме успокои, че ще дойде да се повози в метрото с мен и ще ме заведе, където трябва!
 Срещнах се с Юлия отново на Мюнхенер Фрайхайт. В петък тя няма часове в училището и както днес, така и в следващите петъци ще бъде на мое разположение. Юлия каза, че метеорологичната прогноза предвижда силни дъждове за днес следобед и беше леко учудена от моето решение да пътувам към Амерзее. Юлия е страстна пътешественичка. При следващите ни срещи тя ми разказа, че обожава да обикаля и да опознава света и има особена страст към Испания и Средиземноморието. Юлия обаче, не си пада, като мен и Дора по планински пътешествия и пешеходен туризъм и не разбира интереса на хората към забутани, диви места, села и прочее провинция. Тя се учудва на хора, които предпочитат живот в малки населени места, а напоследък има такава вълна, която може би е започнала отдавна в Западна Европа. Както и да е, Юлия дойде с мен до Одеонсплац. Показа ми как трябва да се ориентирам, за да се прехвърля на друг лъч в метрото и ме изпрати до влакчето, на което се качих, за да стигна до Пасинг. Там ме посрещна Лиса и ме покани за кратко в нейния дом. Запознах се със съпруга на Лиса – Михаел Шван. Той е едър, представителен мъж, а по професия е ландшафтен архитект. Двамата живеят в хубава, нова къща. Показаха ми многобройните картини, окачени по стените. Сега научих, че и двамата родители на Лиса са художници, които продължават да творят, въпреки преклонната си възраст. На мен ми направиха впечатление няколко сериозни и смели рисунки. Оказа се, че техният автор е чичото на Михаел, който също е художник.

 Потеглихме с колата към Амерзее. Още в началото на пътуването се появиха признаците на дъжда, за който Юлия ме предупреди. Тъмни облаци бързо превзеха цялото небе и започна да вали. След малко пороят стана толкова силен, че зад прозорците на колата всичко се сля и сякаш заплувахме под водата. Михаел отби в някакво селище. Тук той имаше среща с мъж, на когото трябваше да предаде дебела папка с документи или може би, някакъв проект. Михаел трудно успя да направи това под изливащата се вода отвън!

 С наближаването към Хершинг дъждът намаля, но не спря. Градът изглеждаше сив и мокър. Оставихме колата на паркинг до самия бряг на езерото. Видях, че наблизо има кей, до който беше спрял туристически кораб и се приближих, за да снимам. Езерото е голямо, но над него бяха надвесени тъмни облаци, които обгръщаха водите и бреговете му.

 Корабът отплува. Наоколо беше пусто и тъжно. Лиса и Михаел ме поканиха в ресторанта до кея.

 Вътре беше топло и уютно. Избрахме маса до прозорец, който гледаше към пустия кей и езерото. Лиса каза, че техния план бил да дойдем час преди откриването на изложбата и да се разходим край Амерзее, но дъждът наложи да се откажем от разходката. Михаел ме покани да си избера ядене и пиене от менюто и ми каза, че тук аз съм техен гост. Избрах си някаква бяла риба с гарнитура – картофено пюре и заради студеното време, предпочетох чаша червено вино. Ние всъщност вечеряхме и часът до изложбата мина неусетно. Гледах през прозореца как навън все повече се смрачава. Мъглата обгърна далечния бряг и хоризонтът изчезна.

 Залата, в която беше изложбата, се намира в голям парк. От дясно се виждаше зелена панорама, с хълмове и къщи, но сега всичко беше потопено във вода и мъгла.

 Пространството в залата беше много голямо - приличаше на физкултурен салон, но беше разделено от множество паравани. Официалното откриване вече беше започнало. Имаше много хора. От центъра на залата се чуваха речи. Скоро забелязах Урсула, която стоеше до официалните лица. Тя също ме видя и ми махна с ръка за поздрав. Докато изчаквахме да свърши церемонията и аз не разбирах нищо от немските речи, разглеждах творбите, които бяха разположени близо до мен. Когато движението в залата стана възможно, продължих напред. 

 Изложбата беше голяма. Авторите бяха много и както винаги в такива изложби има силни и слаби творби. Възхити ме общото високо ниво на пластиките, които бяха представени. В празничната суета и навалица най - после се добрахме до Урсула. Тя беше много щастлива, че сме дошли. Въпреки трудното придвижване през множеството от хора, успяхме да се върнем до входа на залата, където имаше бюфет. Сдобихме се с чаши с червено вино и поздравихме Урсула с наздравица! Тя беше развълнувана, представи ме на различни хора – нейни приятели и колеги. После се върнахме при нейните творби. Сега разбрах, че Урсула е художник – керамик. Петте пластики, с които тя се представя в изложбата са изчистени и много стилни.

 Урсула е пожелала да бъде мой „гид” по време на гостуването ми в Мюнхен, защото и тя е участвала в обменната програма между СБХ и ГЕДОК. Била е в България през 2012 година. Още преди месец тя ми изпрати имейл и ми се представи. Пишеше ми, че времето, което е прекарала в Търново е останало незабравимо за нея, че изпитва голяма благодарност към българите за помощта и гостоприемството и че иска да се отблагодари за това, като прояви грижи и гостоприемство към мен. В същия дух днес Урсула каза, че е получила огромна творческа енергия в България. Изобщо, тя твърди, че у нас има такава невероятно силна енергия, която ние българите трябва да ценим като рядък дар.
 Освен керамиките, Урсула ми показа в изложбата два свои плаката.

В тях  беше защитена идеята за солидарност с бежанците от Арабския свят. Урсула смята, че хората трябва да бъдат добри и милостиви към нуждаещите се, защото никой не може да бъде сигурен, че утре и той няма да изпадне в нужда. Останахме още с Урсула и с нейните творби. Тя се уговори с Лиса за уикенд, през който ще бъде удобно да се съберем заедно и да направим екскурзия извън Мюнхен. Накрая те ме попитаха, дали за мен ще е удобно да прекарам с тях 18 и 19 юни и казаха, че плануват разходка с кораб по езерото Щарнбергерзее. Приех поканата с радост. Снимахме се пред пластиките на Урсула и емоционално си взехме довиждане.

 Завърнахме се в Мюнхен около 22 часа. Този път аз сама се справих със смяната на посоките в метрото и се прибрах в квартирата в късния час без никой да ме изпрати. Джудит се беше завърнала от Виена, но по това време в апартамента беше тъмно и тихо - семейство Райтер вече спяха.