Пътуване до Айбзее, манастира Етал и Линдерхоф

      29 май 2016 – неделя

 За днес отново имам уговорка с Биляна и Григор да отидем на екскурзия в Алпите. Те предложиха да се разходим край любимото им езеро Айбзее. Взеха ме от квартирата около 10. 30 и отпътувахме на юг към известния баварски зимен курорт Гармиш Партенкирхен. Времето не беше като в четвъртък - беше облачно и по пътя изглеждаше, че отиваме към дъжда. Планината беше обвита в облаци, които се движиха бързо и Алпийските върхове, ту се показваха, ту се скриваха в тях.

Пътувахме в продължение на два часа и оставихме колата на паркинг в подножието на величествен планински масив, полупотънал в небесата. Планът на моите приятели беше да обиколим пеша езерото Айбзее, на чийто бряг бяхме дошли. Те ми казаха, че това е приятен маршрут, без денивелации, сред красива природа, който се изминава за около два часа спокойно ходене. Научих още, че планинския масив над езерото, е масивът на най – високия връх в Баварските Алпи и в цяла Германия – Цугшпице – 2962 м. Наблизо има лифт, който се изкачва до върха, но по думите на Биляна, този лифт е „безбожно” скъп. Наистина е скъпичък! Когато по – късно проверих в интернет открих, че цената на билета е 52 Е. Освен това, времето не беше подходящо – върхът беше скрит в мъглата и не се знаеше, дали тя ще се изчисти.

 Нашата разходка започна от югоизточния край на езерото. Наоколо има хотели, ресторанти и кей, край който бяха струпани разноцветни водни колела. Повърхността на водата беше настръхнала от вятъра и отразяваше сивото небе така, че отначало аз не усетих особения ѝ синьо – зелен цвят. От тук по – голямата част от бреговете изглеждат гористи, а отсреща, на север, над гористите баири се издигат други високи Алпийски вериги, които надничаха над облаците.

Тръгнахме по алеята, която обикаля езерото. Тя върви през гората, но на места излиза на брега и разкрива панорами към езерото и отсрещните му брегове. Айбзее е на 1000 метра над морското равнище. Не беше студено, въпреки облаците, които се носиха над нас. Край езерото имаше хора, които обикаляха по брега, храниха патиците или се надяваха слънцето да огрее, за да правят слънчеви бани. Скоро, от ляво видяхме друго, по – малко езеро. Водите му имаха особен зелен цвят, а бреговете му бяха покрити с бели скали. Отгоре, сред мъглите се откриваха зъбери от масива на Цугшпице. На това място изгледа наистина ми и напомни на пейзажа в нашите високи планини.

 Моето второ надникване в природата на Баварските Алпи потвърди впечатлението ми, че тук природата е „опитомена”. Навсякъде личи намесата на човека, който е подредил нещата така, че планината да бъде достъпна и удобна, без да се руши и опустошава нейната красота. Въпреки това, в Баварските Алпи ми липсва дивата прелест на българските планини, където всичко е много по – естествено и истинско!

 Ние навлязохме в гората. Бяхме изпълнени от свежестта и се радвахме на младата зеленина, типична за пролетта. Споделих с моите приятели, че имам две memory - карти за фотоапарата ми, които са с малко и недостатъчно пространство за моето интензивно снимане. Бих си купила още memory - карти, но в специализираните магазини и във фото – студията в Пловдив ми казаха, че фотоапарата ми е много остарял и вече не се произвеждат памети за такива апарати. Григор твърди, че „разбирачите” в Пловдив са ме излъгали, защото ги е мързяло да ми свършат работа и ми обеща, че ще провери в интернет какви са възможностите да се купи memory – карта за моя фотоапарат. В следващите дни той ми направи тази услуга и ми помогна да се сдобия с нова памет с пространство от 8 GB, която реши завинаги проблемите с моето голямо снимаме!

 Излязохме към северозападния край на езерото, където гората оредява и пред нас се разкри вълшебна гледка. Тук вече пролича тюркоазения цвят на водите, в които сякаш плуват няколко зелени островчета, а зад тях рязко се издига източният склон на стръмния бял масив. Северния бряг на Айбзее е особено красив. От тук се открива изглед към цялата верига от върхове, сред които е и Цугшпице. Облаците пълзяха по стръмните скалисти склонове и обгръщаха някои от зъберите. Големи преспи все още покриват скалните форми. За кратко слънцето озари отделни детайли от белия масив, но денят си остана сив и мрачен.

Към островите и масива на Цугшпице, но самия връх не се вижда.

Връх Цугшпице в облака

От към северния бряг островчетата са близко. Те са обрасли с дървета, а около тях има плитчини, които сякаш светят в тъмните води с особен студен зелен цвят.

Щастлива бях, че откривам нов сюжет за моя цикъл „Блажени острови” и когато казах това на Биляна, тя беше още по – щастлива от мен!

 Покрай алеята открихме прекрасни пролетни цветя. Пълно беше с Момини сълзи и със синьо – лилави цветя, които не познавам. Те изглеждаха толкова нежни, с чашки обърнати надолу.

 На едно място, пътеката почти излезе на брега и аз предложих на моите приятели да се разходим по него и да се снимаме пред езерото на фона на Цугшпице.

Панорама с масива на Цугшпице и езерото Айбзее. Цугшпице е най - високия връх в дясно.

Брегът е песъклив, осеян от ниски скали. Имаше хора, които бяха проснали постелки по пясъка и очакваха слънцето да огрее и времето да стане добро за плаж. Вниманието ни беше привлечено от интересна гледка. Една патица плуваше бързо във водата, а отзад я следваха осемте ѝ малки патета. Забелязах, че хората, които седяха на постелка до нас станаха, за да гледат спектакъла на шарените плувци. В това време, друга патица се възползва от тяхното невнимание и се втурна върху постелката, за да открадне оставената там храна. 

Към края на обиколката ни минахме по мостче, което отделя Айбзее от друго, по – малко езеро - Унтерзее. От тук също се разкриват интересни панорами към високите сини хребети, северно от езерата.

 Качихме се в колата към 16 часа.  Григор искаше да ни заведе до друго алпийско езеро – Планзее. Разказа ми, че заводите БМВ имат луксозна вила на брега на Планзее, в която той беше ходил и беше силно впечатлен от природата край езерото и от вилата.

 Моите приятели винаги използват пътуванията в планината, за да си налеят питейна вода от чешми в определени места, които познават. Навсякъде се твърди, че водата от чешмите в Мюнхен е добра за пиене, но Григор смята, че водата от Алпите е за предпочитане. Спряхме по пътя в малко селище край такава чешма. Наоколо се усещаше приятна пролетна романтика, въпреки че стана мрачно и започна да вали. Над селището се извисява белият масив на Цугшпице, но сега го виждахме под друг ъгъл. По – късно разбрах, че сме били в Грайнау – курортно селище с множество хотели, затова къщите изглеждаха много добре подържани. Те бяха изписани с типичната баварска декоративна живопис и на мен ми беше интересно да разглеждам и снимам орнаментите и изображенията. Дворовете и пространствата между тях бяха зелени площи, обсипани с малки бели цветенца и обкичени с нацъфтели люляци. Благодарих на късмета си за това, че ме доведе в Баварските Алпи, именно в този сезон! 

 Продължихме пътуването по път, който се изкачва в планината и прави доста завои. Скоро влязохме в малко селище. Григор каза, че тук има голям манастир и предложи да се отбием. Манастирът е покрай самия път и ние спряхме близо до входната арка. Биляна остана да ни чака в колата, а ние двамата влязохме в огромния зелен, чист и подреден двор. Той е заобиколен от всички страни от постройки, над които се издига планината. От дясно е внушителният по размери храм. Фасадата на храма има сложни извивки и завършва с две несиметрични кули. Между тях, на висок барабан е огромният тъмен купол. Двата етажа са разчленени от арковидни ниши, в които са монтирани статуи на светци и пророци.

Църквата "Успение на Света Богородица" в манастира Етал

 Явно дъждът е измивал стените, в продължение на много години, прониквал е в нишите и водата се е стичала по статуите. Така белотата на мрамора се е запазила в издадените навън, по – изпъкнали форми, а пространството в нишите и вдлъбнатите форми на фигурите са потъмнели, което се подчертава и от светлосенките. Този рязък контраст засилва експресията, подчертавайки движенията и мимиките на каменните светци. Удивително е, как природата и времето са продължили делото на скулптора и са придали на творбите му нова изразителност.

Вътрешното пространство на храма е още по – впечатляващо. Тук вече ясно личи, че той е от епохата на барока. Основата на наоса е осмоъгълна, а над него се издига огромният  купол, върху който е разгърната невероятно сложна, многофигурна барокова фреска. В средата на купола има втори, малък и по – висок купол, в който е изписан символът на Светия Дух – гълъбът. Фигурите в големия купол сякаш летят в небесата, устремени към него. Композицията се развива, следвайки кръга в основата на купола. Пространствените илюзии, постигнати от бароковия художник са съвършени. В абсидата се вижда полукупол, който е украсен с подобна по сюжет и колорит фреска.

Фреската в купола на храма

Олтарната абсида

 По стените в наоса и в олтара има няколко големи картини. Те са барокови композиции с религиозни сюжети. Разгърнати са в три реда, с множество фигури, в сложни движения и с типичните за барока символи и алегории. Декорацията на храма е изключително изящна – богата и фино изработена орнаментика, в която са съчетани бели и розови мрамори и позлата.

Една от бароковите картини в наоса

Детайл от декоративната украса

 За съжаление, в храма беше тъмно. Освен нас, имаше още неколцина посетители. В малкото преддверие се продават брошури за манастира на немски и английски и аз разбрах, че това е манастирът Етал. Той е основан през 14 век и е Бенедиктински. През вековете е бил важно укрепление по търговския път между Аусбург и Верона и станал значим религиозен център. Най – големия му разцвет настъпил през 18 век, когато в него била основана Рицарска академия. Тогава е построен храмът „Успение Богородично”, върху основите на старата готическа катедрала, като е запазена осмоъгълната форма на наоса. Куполът е въздигнат през 1744 г. Интериорът на църквата се счита за един от най - добрите образци на немския барок. Декорациите са дело на четирима майстори от школата Весобрун, а куполът е изписан от Йоан Якоб Цейлер.  
 По време на моя престой в Бавария аз посетих още два големи барокови манастира, но Етал ме впечатли най – много с този величествен храм и с неговата богата и сложна украса, направена с много вкус и чувство за мярка.

Продължихме с колата по запланувания маршрут. Скоро навлязохме в прекрасна долина, разпростряна между две алпийски вериги. Тучните зелени ливади бяха обсипани с майски цветя. Сред тях се виждаха къщички и малък бял храм с островърха кула. За съжаление, беше много мрачно и заваля. Облаците се гониха по Алпийските вериги. След един завой, Григор прочете табела на немски, на която пишеше, че пътят към езерото Планзее е затворен заради ремонт. Така пропадна нашето намерение да отидем до още едно Алпийско езеро в днешния ден. На връщане към селото Етал ние видяхме, че дворецът Линдерхоф е наблизо и поехме към него.

 Бях чела за двореца Линдерхоф и бях гледала снимки. Той също е построен от Лудвиг II и това е единствения замък, завършен от него приживе. Когато слязохме от колата на паркинга, дъждът беше спрял, но времето беше все така мрачно. Биляна отново реши да ни чака в колата. По алеите към двореца минахме покрай къщи, богато украсени с дървени облицовки и кепенци, боядисани в различен цвят. В една от тези къщи е билетната каса и магазинът за сувенири. Беше късно и след минути, в 18 часа дворецът щеше да бъде затворен, но ние можехме да се разходим из красивата градина край него. Известно време вървяхме през гора и минахме по алеите, през зелени поляни, сред които светеха малки езерца. От всички страни се издигат величествени планински хребети. След дъжда простора се изчисти и тези далечни планове се виждаха съвсем ясно. Природата тук удивително ми напомня на Родопите край Смолянските езера, особено скалистите хълмове с накацалите по тях редки борики и меките зелени баири в предния план.

 Изведнъж, както вървяхме под дърветата, те свършиха и излязохме пред двореца. Замъкът Линдерхоф е толкова популярно място. Има купища информация и снимки за него и не си струва аз да разказвам и да описвам. В продължение на половин час ние с Григор си направихме чудна разходка.  Обиколихме всички алеи и тераси на прекрасния двор около Линдерхоф. Атмосферата в градината е приказна и ние успяхме да ѝ се насладим, благодарение на факта, че бяхме единствените посетители в този късен час, изпълнен с предчувствие за наближаващия дъжд. Дворецът и градините на Линдрхоф приличат на градините Петерхоф, но тук всичко е камерно. Спомням си Петерхоф, защото не съм била във Версай, който може би е източникът на всички европейски дворци от този тип. Фонтаните и декоративните скулптурни фигури, в съчетание с архитектурните и растителните форми, хармонично се вписват във величествената природа, която ги обгражда. При всяко движение в една или друга посока, по алеите и терасите се откриват различни, от прекрасни по – прекрасни форми на тази съвършена симбиоза. Обзе ме чувство за някаква тъга. Вероятно, в други дни и часове тук гъмжи от туристи, подобно на Нойшванщайн. Сега обаче, бронзовите статуи изглеждаха толкова самотни. Те седяха във вечните си пози и изливаха безкрайната вода от своите делви, а освен мен, нямаше кой да чуе водната мелодия.

 В края на нашата обиколка една друга мелодия – песента на дъжда, внесе насечен ритъм в сиво - зелената тишина. С риск да се намокря останах още малко край езерото пред двореца. После, загърната в якето си, на бегом се върнах при колата.

Повече снимки от това пътешествие има тук