Последен ден в Мюнхен. Сбогуване с Бавария.

   27 юни 2016 – понеделник

 Настъпи последния ден от моето гостуване в Мюнхен, Днес, в късния следобед, трябва да се кача на автобуса и да отпътувам за България. Джудит, моята хазяйка, която ме обгради с толкова грижи и внимание през последния месец и ми стана най - близка приятелка, ще дойде да ми помогне в пренасянето на багажа и да ме изпрати на автогарата!

 Джудит седеше на масата срещу мен и преглеждаше сутрешния вестник, докато аз закусвах в кухнята, в последното за мен утро в нейния дом. Направи ми впечатление, че когато минах по коридора забелязах Клаус, който седеше умислен в спалнята. Снощи той обеща, че тази сутрин ще довърши опаковането на кутията с картините, а тя беше в моята стая. Изведнъж ми хрумна, че Клаус няма да се реши да ми напомни, че трябва да отиде в стаята ми за кутията, нито пък ще влезе там без мое разрешение! Помолих Джудит да каже на съпруга си, че може да отиде в стаята ми, а тя го извика и му преведе думите ми. Изумих се от поредната проява на немското възпитание, което понякога е толкова непонятно за нас! Клаус явно бързаше за работа и щом получи разрешение да влезе в стаята ми, веднага отиде там. След малко и ние с Джудит го последвахме и скоро кутията беше запечатана и здраво завързана за количката.

 Благодарих на Клаус за помощта и си взех довиждане с него. Прегърнахме се, благодарих му за гостоприемството и му казах, че ще ги очаквам с Джудит скоро да ми гостуват в Пловдив. Той отиде на работа, а малко след него Джудит също излезе. Тя ми поръча да я чакам в апартамента в 17. 30 и да бъда напълно готова, за да тръгнем веднага към автогарата.

 Реших да се разходя за последно до центъра на Мюнхен, преди обяд и да купя още някои дребни подаръци за приятелите ми в България, а следобед да си събера багажа в куфара. Излязох навън и отидох на обиколка по познатите улици около моята квартира. Утрото беше свежо и приятно. След вчерашния мрачен и дъждовен ден, слънцето плахо се показваше сред пухкави облачета. Минах за последно покрай хубавите къщи на Пърсивалщрасе.

После се отправих по Леополдщтрасе към станцията Мюнхенер Фрайхайт. Нарочно слязох от метрото на станцията пред Университета, защото исках да се разходя по – дълго из центъра на града.

Пресякох Одеонсплац, който в този час изглеждаше пуст и тръгнах по улицата от дясно. Знам една голяма книжарница, близо до Кунстхале и влязох в нея. След кратка обиколка на двата етажа в магазина, купих стенни календари за 2017 година с фотоси от Баварските Алпи и няколко интересни сувенирни бележници и химикалки. Продължих към Мариенплац и влязох в някои от магазините за сувенири на партерния етаж в Новото кметство.

Купих два забавни сувенирни магнита и се разходих по централния Мюнхенски площад за последно. И днес той беше изпълнен с хора. Пред Новото кметство беше паркиран жълт кран, който повдигаше метална платформа към кулата. На платформата имаше работници, които може би, щяха да ремонтират механизма на танцуващите медни фигури. Всеки ден в определени часове на фасадата на кулата тези кукли изпълняват представления по легенди, свързани с баварската история.

 Останах за кратко на площада сред шумните тълпи от туристи. Гледах сградите на двете Кметства и пилона със златната статуя на Богородица, която сякаш слизаше от облачното небе.

После се върнах обратно с метрото на Мюнхенер Фрайхайт. Направих кратка обиколка, надникнах в улиците, които се вливат в Леополдщрасе на това място и се прибрах в моята квартира.

 Обядът и подреждането на куфара не ми отнеха много време и към 15. 30 аз вече бях напълно готова с всичко, което трябваше да приготвя за моето отпътуване. Оставаха около два часа до завръщането на Джудит от работа. Не ми се искаше да седя сама в апартамента с опакованите ми багажи. Реших да се разходя до голямото езеро в Английската градина. Това беше един от любимите ми близки маршрути и с удоволствие щях да го извървя отново.
 Небето се беше поизчистило от облаците. Високите сгради по Леополдщрасе  бяха окъпани от светлина.

 Бавно се разходих по улиците към Английската градина.

До мостчето пред градината млада жена продаваше  ягоди. Тя беше седнала пред малка сгъваема маса и изглеждаше толкова красива под шарените сенки на високите дървета.

 В градината беше спокойно. Погледнах към големите зелени площи, върху които лежаха тъмните сенки на дърветата и продължих до най – близкия бряг на езерото. Седнах на една от пейките и съзерцавах светлите отражения на пухкавите облаци, които плуваха във водите сред обърнатите тъмни корони на дърветата. В близкия план, многобройни патици се гмуркаха в тези отражения, а в далечния - се носиха водни колела и лодки и оставяха светла следа край зелените брегове.

Обожавам да съзерцавам водата! Винаги съм мечтала да имам дом на брега на някоя река, езеро или море, за да мога постоянно да усещам простора в гигантското огледало на светлината и да се рея сред мимолетните образи на времето. Способна съм да откривам и да се радвам на безкрайните нюанси и променливи форми във всеки миг. 

Искаше ми се да остана в съзерцанията си, в слънчевия юнски следобед, но времето на моята свобода изтече! Върнах се за последно в моята Мюнхенска квартира.

 Скоро Джудит си дойде от работа. Внимателно огледахме да не сме забравили нещо. Свалихме лесно багажа ми с асансьора, натоварихме го в колата и потеглихме към автогарата. За последен път седях до Джудит и си мислех колко свикнах с нея, с нейния дом, със семейството ѝ, с приятелството ѝ! Чакахме дълго в задръствания на две кръстовища. Джудит забеляза, че поглеждам таблета си и ме попита, дали ще го използвам по време на пътуването. Казах ѝ, че в българския автобус аз ще бъда на българска територия и там може да звучи чалга. Тогава ще си запуша ушите със слушалки и ще си слушам моята музика, от таблета. Джудит не разбра точно, какво е това „чалга”, но по – добре, че не разбра! Наближихме автогарата Хакербрюке и Джудит ми каза, че всъщност, тя никога не е пътувала с междуградски автобус, затова изобщо не е идвала на автогарата и не познава района наоколо. Тя, все пак, бързо намери място за паркиране и ние свалихме моите големи багажи, въпреки, че не бяхме сигурни, дали сме близо до входа на автогарата.

Аз теглих куфара и носих чантата с ръчния ми багаж, а Джудит идваше след мен и теглеше количката с кутията. Бързо влязохме в автогарата, но от входа до секторите разстоянието не беше малко. Аз вървях напред. Няколко пъти се обърнах и видях, че на Джудит не ѝ беше лесно с голямата тежка кутия, но тя решително се справяше и я теглеше.

 Секторът, на който трябваше да пристигне автобусът на Арда Тур, беше празен, но аз се притесних, че на електронното табло бяха изписани други автобуси, за други дестинации. Джудит остана при багажа, а аз обиколих да видя, да не би автобусът да пристига на друг сектор. Прочетох надписите на другите електронни табла, но никъде не открих моя автобус. Наоколо не чувах българска реч и това ме хвърли в още по – голямо притеснение! Наблизо се виждаше кабина с офис и Джудит отиде там, за да получи информация на немски. Оказа се, че ние сме дошли твърде рано и затова, на електронното табло още не беше излязла информацията за автобуса на Арда Тур.

 Стояхме с Джудит една до друга и си разменяхме мълчаливи погледи и усмивки. Аз ѝ казах, че не искам да се разделяме и я помолих да продължим нашите контакти по имейл и във Фейсбук, а тя ми обеща, че няма да се разделим и ще контактуваме по имейл, във Фейсбук и по всички други начини чрез интернет!

 Скоро на сектора дойдоха и други българи и на таблото излезе информацията за автобуса на Арда Тур. Това ме успокои, макар че автобусът закъсняваше. Когато го видяхме да се задава от към входа на автогарата, Джудит изведнъж се хвърли върху мен и силно ме прегърна. Няколко минути ние останахме така, притиснати в прегръдката. Аз я целунах по бузата и ѝ прошепнах: „Благодаря ти, Джудит! Благодаря ти за всичко, което направи за мен! Никога няма да го забравя!” А тя ми каза: „Ти беше най – добрата гостенка, която е идвала в нашия дом! Ела пак! Ела пак у нас!”

 Автобусът спря на сектора. Оказа се, че шофьорите бяха същите, с които пътувах, когато дойдох в Мюнхен. Те ме бяха запомнили с моята кутия, завързана за количката! Погрижиха се да приберат тежките ми багажи в багажното отделение. Време беше и аз да се качвам в автобуса. С Джудит отново се прегърнахме. Тя изпрати поздрави на цялото ми семейство, което вече познаваше добре от моите разкази и снимки. Помоли ме да ѝ се обадя, щом се прибера у дома! Показах ѝ мястото ми, което беше на една от първите седалки в автобуса, а тя се зарадва, че ще мога да гледам и да снимам през големия прозорец отпред и ми пожела лек път! Разделихме се – Джудит тръгна, а аз седнах на мястото си в автобуса и гледах, как тя се отдалечаваше в огромното хале на автогарата.

  Дълго пътувахме през града. Чакахме на светофари и задръствания. В автобуса нямаше много хора и шофьорите ми казаха, че мога да седна, където искам, така че да ползвам две места и да се чувствам удобно. Аз се преместих по назад и се отпуснах на седалка до прозореца. Скоро навлязохме в познатите ми подножия на Алпите. Наближаваше 20 часа и започна да се свечерява, но още беше достатъчно светло, за да мога да погледам за последен път ливадите в наситено зелено със смълчаните ферми по тях и причудливите форми на величествените хребети, които плуваха сред облаците.

 След час, по здрач, минахме край езерото Кимзее. То светеше притихнало в топлите нюанси на залеза, а над него отново се гониха тъмни облаци, между които избликваха ярки снопове светлина.

 Автобусът препускаше по широката магистрала към нощта, а аз продължавах да рея поглед в бездънните баварски облачни небеса!

Скоро мракът покри картината в прозореца и аз се преселих в страната на  моите баварски спомени. От тогава често се връщам в тази любима страна. Пътувам из нея - сред контрастите от мрак и светлина, от дъжд и слънце, край причудливите Алпийски върхове, по сините езерни води и срещам топлите усмихнати лица на моите Мюнхенски приятели – без тъга по отминалото време, но с възторг, с благодарност и обич!

    

По Дунав до манастира Велтенбург. Разходка в Регенсбург.

   26 юни 2016 – неделя

 И последното мое пътуване из Бавария започна в дъжда! Утрото днес беше сиво и мрачно. Докато чаках Биляна и Григор да ме вземат, стоях на ъгъла на улицата и гледах мократа фасада на близката църква и металната камбанария, която потъваше в тъмното небе. Скоро колата на моите приятели спря до мен. Качих се и потеглихме. Очаквах, че Биляна се е уговорила с Юлия, защото Юлия изяви желание заедно с нейната гостенка Веска да дойдат с нас. Оказа се, че в последствие Веска е получила здравословно неразположение и Юлия се обадила на Биляна, че се отказват от пътуването.

 Така, за последен път през този месец ние пътувахме тримата и за първи път пътувахме на север. След час и половина влязохме в градчето Келхайм и пристигнахме на Дунавския бряг. В края на юни зеленината е в апогея си. Избуяли треви, сред които бяха разпилени безброй цветя и върби с огромни корони ограждаха високите води на реката. 

Брегът на Дунав край Келхайм

Пристанът, от където тръгват туристическите кораби е под възвишението Михелсберг, а на него се издига мемориалът „Бефраюнгсхале” - Зала на Освобождението. Мемориалът представлява огромна цилиндрична ротонда, покрита с купол. Той е построен през 19 век от баварския крал Лудвиг I в чест на победата на Обединените Германски държави в освободителните войни против Наполеон Бонапарт. За съжаление, сега мемориалът е в ремонт и по – голямата част от фасадата му е покрита от скеле. Ние го виждахме почти през цялото пътуване по реката. Вероятно от паметника също се разкриват интересни панорами към долината на Дунав.

Туристическият кораб имаше голяма открита тераса, по която бяха разположени три реда маси с пейки покрай тях. Ние си избрахме маса на крайния ред към реката и зачакахме отплаването. Предстоеше ни да преминем по така наречения „Дунавски разлом” – Донаудурхбрух - от Келхайм до манастира Велтенбург. На това място реката прорязва планинското плато Швабски Алб и в продължение на милиони години е ваяла причудливи форми от варовиковите скали. Разходката с кораба беше съпроводена от разказ на екскурзовод по високоговорител на английски, от който научих интересни подробности не само за мястото, но изобщо за река Дунав.

 Корабът бавно потегли. Движихме се срещу течението. По брега от дясно се редят бели къщи с типичните високи покриви и малки прозорчета. Те изглеждат сгушени под хълма Михелсберг.

Последва голям завой на реката. Селището свърши и ние заплавахме сред зелени хълмове, които сякаш изплуваха от високите води. По двата бряга, между тъмните корони на дърветата, се извисяват бели скални форми. Преминахме покрай скална църква на брега от дясно. Виждаха се няколко сгради и ниска островърха камбанария. Входът на храма беше скрит зад дърветата. Биляна отбеляза, че може би пешеходната разходка под хълма Михелсберг ще открие други интересни места и гледни точки.

Скална църква на брега на Дунав

Движейки се по реката, корабът минава покрай скали с различни големини и форми. Някои от тях са прорязани от входове към пещери, а други са изваяни и издълбани от водата. На места водните струи са оставили тъмни отпечатъци върху белия мрамор, които изглеждат като характерни рисунки.

Варовикова скала в Дунавския разлом

Минахме покрай цели скални стени, по който са накацали дървета и храсти. Погледнати от далеч, тези причудливи природни изваяния живописно се съчетават с тъмните зелени хълмове, които ги обграждат. За съжаление, водите на Дунав бяха много мътни от дъждовете и не можеха да отразят тази особена хармония. Денят остана мрачен и сив, но поне не валеше и можехме да се насладим на пътуването по реката от откритата тераса. Аз обикалях по нея и снимах, като се стараех да не пропусна някоя любопитна гледна точка.

 Малко преди края на пътуването минахме през тесен участък, където реката прави два завоя между причудливите бели скали. От близо те изглеждат величествено – монументални, а изваянията и природният рисунък са още по впечатляващи.

 След втория завой, на зеления бряг от ляво се появи високата кула на манастира Велтенбург. Белите скални форми продължават по брега от дясно. Аз слязох от кораба, загледана в бледите им отражения във водата.

Тръгнахме по алея покрай оградата на манастира и бързо излязохме пред него. Манастирът Велтенбург е разположен на остър завой на река Дунав. Само тридесетина метра чакълест бряг отделя сградата от водите на реката.

Приятна беше разходката по този нисък бряг. В неделния ден имаше много хора, въпреки мрачното и хладно време. Отидохме до реката. На брега, до водата, стояха в очакване две дървени лодки - кану, които имитираха старинни плавателни съдове и бяха украсени с орнаменти и знамена.

Брегът на Дунав пред манастира Велтенбург

На места под чакъла извираше вода. Група деца се радваха на две такива „фонтанчета” и едно малко момченце по бермуди и с розова тениска се опитваше да затрупа извора с дребните камъчета. И аз си събрах няколко от тези закръглени камъчета и се радвах на правилната форма и изящната украса от тънки бели линии, нарисувани от водата.

 Влязохме в двора на манастира. От ляво е храмът, а срещу него в продълговат двор, са разположени пивоварната и бирарията. Фасадата на храма е скромна и нищо в нея не подсказва за невероятно пищния бароков интериор.

Фасадата на манастирската църква

По – късно аз намерих информация за манастира Велтенбург, който също е сред най – големите и известни немски манастири. Той е най – старият манастир в Бавария – основан е през 617 година от ирландски монаси. Дългата му история е белязана от множество превратности, но от средата на 19 век манастирът е Бенедиктински и има статут на независимо абатство. Манастирската църква „Свети Георги” е построена през 18 век от братята Асам, същите прочути майстори на стила рококо, които са построили и декорирали църквата „Свети Йоан Непомук” в Мюнхен.

 Вътрешното пространство на храма има форма на огромен овал, който завършва с елипсовиден плафон. Тъмно е – няма светлина от лампи, а прозорците са умишлено скрити зад дебелите стени и корнизи. Ние с Биляна седнахме на една от пейките и започнахме да разглеждаме вътрешната украса. Скритите прозорци пропускат достатъчно светлина, за да се откроят огромната фреска на плафона и пищните релефи в пространството под него.

Фреската на плафона

Релефи и декоративна украса под плафона

 Другият основен акцент е олтарът. Предният му план е потънал в мрак. Едва се виждат мраморните статуи на двама светци, облегнати на спираловидно извити колони, които обграждат огромна арка. Подобно на купола, арката е силно осветена от скрити прозорци. От тази светлина, която сякаш се излъчва в олтара, изплува бронзов конник - Свети Георги, който размахва меч към отворената паст на свирепия змей.

И тук, както в храма на манастира Етал, фреската на тавана изобразява Възнесението. В центъра е белият гълъб – Светия Дух. Около него се въртят небесата, които Бог Отец отваря с властен жест, за да приеме Христос, придружен от множество летящи ангели и светци. Композицията не е така пространствена, но илюзиите на перспективата и мощният ритъм на движението са перфектно постигнати!

Детайл от фреската на плафона

В скулптурната и декоративната украса бароковата пищност е повече от изобилна. В изобилие са и използваните материали – различни видове, предимно тъмен камък и позлата. В този огромен храм няма ни най – малко усещане за мистично присъствие. Цялата, толкова богата украса, напомня повече на театрален декор и въздейства повърхностно, атрактивно. Такива се били вкусовете и модите през 18 век. Стилът рококо не е подминал, даже църковните интериори!

Излязохме обратно на двора и видяхме от лявата страна на храма тераса и арка под нея. Зад арката има стълбище, което извежда на хълма, над манастира.

Качихме се да разгледаме и тръгнахме по алея, която се губеше под сенките на огромни дървета. От едната страна на алеята, в тревната площ. през два метра са побити дванадесет ниски каменни пилона. Върху всеки един от тях е монтирана плоча с изобразен епизод от кръстните мъки на Исус Христос. Тези изображения са наивни, но звучат оригинално и искрено. Някои бяха обрасли с бръшлян и изглеждаха странно сред избуялите треви.

Алеята ни отведе до параклис – капела Фрауенбург. За разлика от манастирската църква, параклисът беше светъл - с големи прозорци, бели стени и с пищен бароков олтар, посветен на Дева Мария.

По хълма се виждаше и друга алея, но заради влажното време и близостта на реката имаше много комари и ние решихме да се връщаме. Спрях за малко да погледна и да снимам манастира от високо. От тук фасадата на храма с покрива и камбанарията се виждат много по – добре. Откриват се и гледки към Дунава и зелените му брегове.

 След кратка обиколка из манастирския двор ние решихме да се разходим по пътя, който продължава покрай реката, зад манастира. Той прилича на пешеходна алея, а над брега има още високи варовикови скали. На отсрещния бряг се вижда малко селище, зад което е следващия голям завой на реката.

Бреговете на Дунав след манастира Велтенбург

Спряхме, за да наблюдаваме сал, който превозваше група хора от отсрещния бряг. Това беше доста модерно съоръжение, оборудвано с автоматични гребла, перила и въжета.

Двадесетина минути по – късно, ние се качихме на туристическия кораб и отплавахме обратно към Келхайм. Аз отново, с интерес разгледах причудливите скали в най – тясната част на Дунавския разлом.

 Движихме се по течението на реката и изминахме същото разстояние за двойно по – кратко време. Скоро слязохме на познатия бряг и аз погледнах, за последно, сребърната река и зелените ѝ брегове.

 По препоръка на Юлия и Макс ние продължихме нашата екскурзия към Регенсбург. Той е един от големите градове в Бавария, пристанище на река Дунав, но е известен с добре запазените средновековни старини и с богатството на културно – исторически паметници. Пътуването от Келхайм до Регенсбург ни отне около половин час. Моите приятели също идваха тук за първи път и Григор се притесни, че трудно ще се ориентираме в града. Малко преди да влезем в него, решихме да се обадим на Макс и да го помолим да ни упъти. После, следвайки указанията му, минахме с колата по мост над Дунава и след няколко кръстовища открихме Стария град.

 Сравнително лесно намерихме място, където да оставим колата и още като слязохме от нея се озовахме в лабиринт от тесни улички. В дъното на едната от тях се виждаше висока готическа кула и ние поехме в тази посока. Сградите, покрай които минахме бяха много разнообразни по стил, размери и функция, но преобладаваха характерните за Бавария извисени фасади с разнообразни по форма калкани, често украсени с кули. Повечето сгради са боядисани в различен тъмен цвят, а декоративно украсените им корнизи, первази и еркери са светли. 

Изведнъж излязохме пред страничната фасада на голяма готическа катедрала. Зад нея има друг храм, със стени от светъл мрамор и необичайни пропорции – изтеглени в ширина. Зад храма се виждаше висока, квадратна средновековна кула. По – късно научих от интернет, че това е Ранноготическата църква „Сейнт Улрих”, която днес е Музей на християнското изкуство.

Страничната фасада на готическата катедрала Питерсдом

Към църквата "Сейнт Улрих"

Ние продължихме в обратната посока, към западната фасада на голямата катедрала и скоро излязохме на площада пред нея. Аз бях във възторг! Гледах изящните извисени готически арки, които ритмично се повтарят на фасадата и двете симетрични тъмни кули, отиващи в небето! Бях щастлива, че в последния ден от гостуването ми в Германия имах шанс да разгледам един истински образец на немската готика!

Площадът пред катедралата има особена несиметрична форма. Заобиколен е от високи старинни сгради, пред които са пръснати заведения на открито. В неделния следобед площадът беше изпълнен с народ. Пред храма, под временно сглобен навес, младежки оркестър свиреше джаз и създаваше празнично настроение в мрачния ден.

Част от площада пред катедралата

Част от площада пред катедралата

Моите приятели нямаха желание да влизат в катедралата, но се съгласиха да ме изчакат да я разгледам. Аз обожавам да разглеждам украсата по западните фасади на готическите катедрали, където обикновено се е изсипала цялата експресия от декоративни форми и образи. Преди да вляза в храма избрах удобно място, от където успях да съзерцавам и да снимам елегантните кули, корнизи и розети; декоративните статуи и релефи, в които християнската символика и изтънчените образи на светците удивително хармонично съжителстват с образите на всевъзможни демони и чудовища, изплували от народната фантазия и от езическите митологии.

Вътрешното пространство на катедралата е огромно, но за съжаление беше много тъмно. Това помагаше, единствено да се усети магията на прекрасните витражи.

Разходих се бавно из тъмния храм и разгледах многобройните капели, олтари, гробници, украсени със статуи, релефи и декорации.

Те бяха от различни епохи и в различен стил, но най – интересни бяха готическите статуи. Фигури на светци и ангели от камък или от оцветено дърво стоят мълчаливо под сводовете или благославят от високи поставки по колоните със спокойни, обобщени лица и със странно извити тела, които се губят в експресия от драперии.

Спрях пред два особено интересни олтара в страничните капели, в които оцветеният висок релеф е съчетан с декоративна живопис.

Беше толкова магичен мистичният свят на тези образи, надживели времето и не ми се искаше да го напусна. По – късно аз намерих информация за готическата катедрала в Регенсбург. Неин патрон е Свети Петър и затова е известна като „Питерсдом”. Катедралата е била строена в продължение на 3 века - от 13 до 16 век. През 19 век, по поръчка на Лудвиг I, е била извършена неоготическа реставрация в бароков стил и тогава частично са променени сводовете и кулите. Витражите са инсталирани през 13 и 14 век. По същото време са изградени повечето капели и гробници, както и статуите в тях.

 Биляна и Григор ме чакаха до паметник срещу катедралата и ние продължихме по лабиринта от тесните улички в Стария град. Поканих моите приятели да седнем в ресторант и да обядваме, макар че часът вече беше между обедът и вечерята. Биляна избра една пицария и двамата с Григор си поръчаха пица. Аз предпочетох спагетите. Европейското първенство по футбол продължава. Предстоеше важен мач за немския национален отбор и в ресторанта имаше огромен екран, който излъчваше репортажи.

 Моите приятели също бяха очаровани от старинния Регенсбург. Те споделиха, че атмосферата, която се усеща в града, им напомня за Пловдив. Аз обявих, че искам да ги почерпя с този обяд и им благодарих за днешната екскурзия и за всички, толкова незабравими пътувания из Бавария, които те ми подариха през изминалия месец.

 После ние продължихме нашата разходка из Регенсбург. Минахме покрай други църкви и старинни кули. Обиколихме около Старото кметство.

Старото кметство - жълтата сграда по средата на снимката

 Повечето постройки в Стария Регенсбург са от 17 и 18 век. Градът не е бил разрушаван от войни и бедствия, за разлика от други германски градове. Разбира се, тук старите сгради са реставрирани и поддържани без да се подменя и унищожава уникалният им архитектурен облик!

 Градът постепенно обезлюдя, защото скоро щеше да започне важният футболен мач, но ние продължавахме да вървим из криволичещите улички. Попивахме неповторимата атмосфера на мрачния следобед, оцветен от къщите с високи калкани и малки прозорчета.

 Към 20.30 ние се завърнахме в Мюнхен и Григор спря колата пред жилищния блок на „Тристанщрасе”2, но аз не слизах от нея, защото ние не можехме да се разделим! Няколко пъти си пожелахме всички най – хубави пожелания и си обещахме да продължим нашите контакти, въпреки разстоянието, което ще ни разделя. Продължавахме да говорим, за какво ли не. Попитах моите приятели, дали плануват скоро да си дойдат в Пловдив, а те ми отговориха, че няма да могат да пътуват в близките месеци! Накрая и двамата слязоха от колата заедно с мен. Аз ги прегърнах и ги целунах и от цялото си сърце им пожелах здраве и късмет!

 Прибрах се в квартирата и ми беше трудно да скрия сълзите си, заради раздялата с тези прекрасни млади хора, които съдбата ми изпрати в точното време и на точното място! Мислих за тях и реших, че щом се прибера в Пловдив, ще побързам да им изпратя, като подарък, картната, която стана повод за нашето запознанство и приятелство!

 Джудит и Клаус изслушаха моя възторжен разказ за днешното плаване по Дунава и за разходките из Регенсбург. Семейство на Клаус произхожда от този район на Бавария и той се зарадва като му казах, че на мен и на моите приятели, Регенсбург ни напомни за Пловдив. 

Снимките от Дунавския разлом и манастира Велтенбург са тук
Снимките от Регенсбург са тук