Пристигането.

     21 май 2016 г. – събота

 Сякаш дъждът винаги ме съпровожда, когато се отправям към нашата западна граница, към някакво творческо пътуване извън България в тази посока. Така беше, когато посред лятото на 2007-ма тръгнах към Унгария, на пленер в Оча. Проливен дъжд валя на 1 август 2014, когато пътувах за пленера в Поганово, в Сърбия. И днес утрото над Пловдив беше мрачно. Росеше лек дъждец и малко се притеснявах за кутията от велпапе, която стърчеше от багажника на Жигулката. Сътворявах тази кутия цял един ден и тя побра тринадесетте картини, които ще представя в самостоятелната ми изложба в Мюнхенската галерия ГЕДОК след две седмици.

  Дъждецът временно спря, докато чакахме автобуса и докато натоварвахме багажите в него, но по магистралата за София и към Калотина ставаше все по мрачно и валежът се усили. Казах си, че ще ми върви по вода! Извадих от чантата китката здравец, която мама ми даде за късмет. Бях на път към един огромен град, в чуждата страна. Отивах там при непознати хора, съвсем сама, без да говоря добре западен език. Обзета от такива безпокойства пред непознатото, аз не подозирах, че поличбата ще се сбъдне и през предстоящия месец действително ще ми върви по вода – и в пряк и в преносен смисъл! В следващите седмици Мюнхен и Бавария ми се разкриха през неистови юнски дъждове и фантастични облачни небеса, а късметът да намеря нови приятели ми отвори възможност да видя толкова много непознати места, да натрупам толкова впечатления, да изживея неповторими емоции и да се справя успешно с предизвикателството да рисувам и да представя моя изложба в един от големите европейски културни центрове.

 След поредицата от безсънни нощи през последната седмица храних някаква надежда, че ще мога да заспя в автобуса и така ще пропусна поне част от досадно – дългото пътуване, но уви – сънят отново не ми се отдаде! Чакахме повече от два часа при влизането в Сърбия. Тъй като започваха четирите  празнични дни в навечерието на 24 май, много автобуси с екскурзии към Западна Европа бяха задръстили пропускателния пункт на Калотина. Пътуването през огромната територия на Сърбия отне девет – десет часа. По залез влязохме в Унгария и едва когато късно през нощта преминахме и Унгарско – Австрийската граница, най – после съм заспала!      

   22 май 2016 г. – неделя

 Събудих се на разсъмване. Автобусът се носеше в утринна синева. През прозореца от ляво, в синкави мъгли плуваха моите пейзажи – ливади, борове и някъде отзад – причудливи скалисти върхове. Ококорих се! Как може да спя и да пропусна това вълшебно утро! Явно преминавахме през Алпите – приказните планини, които винаги толкова съм искала да видя! В посоката, в която пътувахме - на запад още беше нощ. Голяма ясна, пълна луна светеше в тъмносиньото небе. Часовникът над шофьорската кабина показваше 4.52. Опитах се да снимам плуващите в мъглите алпийски гледки, но нищо не се получи от снимките. В просъница се отдадох на удоволствието да съзерцавам фантастичните изгледи. Денят настъпи бързо. Цветовете се проясниха и слънцето огря пътя напред, а той се виеше сред зелени ливади, по които се виждаха смълчани ферми под снежните, скалисти Алпийски върхове. 

 След вчерашния дъждовен и мрачен ден на Балканите аз пътувах от Залцбург към Мюнхен в прекрасно слънчево утро!

Разбрах, че закъсняваме с час и реших да се обадя на моята немска колежка Урсула Стеглич Шауп, която обеща да ме посрещне на автогарата в Мюнхен. Предупредих я да не отива рано за да не чака дълго, но ми се стори, че тя така или иначе беше нетърпелива.

 Когато автобусът влезе в автогарата Хакербрюке, аз видях висока възрастна жена с бели коси, която обикаляше пред входа. Не познавах Урсула, но имах чувството, че трябва да е жена на възраст и предположих, че това е именно тя. С помощта на шофьорите успях да сваля тежките си багажи от автобуса. Подпрях количката с кутията върху куфара. Автобусът напусна сектора и отпътува, но моята посрещачка така и не се появяваше. Аз отново ѝ се обадих по телефона и ѝ казах, че съм на сектор 10. След минути високата белокоса жена, която бях забелязала пред автогарата, се зададе срещу мен. Аз зарязах багажите и се хвърлих да я прегръщам без дори да съм се представила или да съм попитала, дали тя е Урсула, която идва да ме посрещне.

  Урсула помъкна част от тежкия ми багаж към изхода на автогарата и аз я последвах, теглейки куфара. Насочихме се към червена кола, паркирана от другата страна на улицата. Колата беше комби, но се оказа пълна с багажи. Урсула бързо ги пренареди и с лекота метна моя куфар и огромната кутия в багажника. После тя седна зад волана, аз се качих до нея и потеглихме към центъра на Мюнхен. Урсула ми показа местата, край които минахме – Одеонсплац; Библиотеката и Университета, по Леополдщрасе. Отклонихме се, за да отидем до сградата на Художествената Академия, която Урсула много държеше да видя още днес! Градът беше безлюден в ранното неделно утро и това създаваше странно усещане – голям град, чист и подреден, красиви сгради грееха в слънчевото майско утро, а по улиците нямаше жива душа!

 Пообиколихме с колата два пъти по едни и същи улици, докато намерим адреса на семейството, у което трябваше да бъда настанена. Джудит Райтер – колежка от сдружението ГЕДОК е пожелала да ме приеме в своя дом за времето, през което ще живея в Мюнхен, като участник в програмата „Artist in Residence”. Това е програма за обмен на художници между СБХ и ГЕДОК. Преди половин година аз спечелих конкурса за участник в тази програма през 2016 г. от българска страна. Джудит Райтер установи връзка с мен по имейл преди няколко седмици и аз я опознах задочно от снимките в нейния Фейсбук профил. Тя веднага ми стана симпатична с искрената си усмивка и с милите писма, в които ми пишеше, че ме очаква с нетърпение. Сега съпрузите Райтер ни посрещнаха в коридора на техния апартамент! Джудит е точно такава, каквато я видях на снимките – малко по – висока от мен, младолика и много естествена. Съпругът й, Клаус Райтер също има доста младежки вид за 56-годишната си възраст. Той е строен мъж, косата му дори не е прошарена, изглежда  плах и стеснителен, но лицето му излъчва интелигентност. Джудит първо ме поведе по коридора към стаята, която ще бъде моето убежище през предстоящия месец, а после ни покани и двете с Урсула на закуска в хола, където масата вече беше сервирана.

По време на закуската семейство Райтер ме поканиха да отида днес с тях на пикник в планината. Аз първо отговорих, че съм много уморена от пътуването и безсънната нощ, но после размислих и реших, че слънчевия ден в планината е за предпочитане пред това, да лежа в стаята си и да се опитвам да заспя, затова приех поканата за пикника.

 Урсула настоя първо да ме заведе до ателието, което е осигурено за мен. След закуската отново се качихме в колата ѝ заедно с Джудит Райтер и поехме към ателиетата Домак. По пътя Урсула обясни възможните начини за придвижване до ателиетата с градския транспорт. Скоро влязохме в хубав голям двор, заобиколен от двуетажна сграда. Пред входа Урсула ми връчи ключовете и ми каза, че мога да идвам тук, да влизам и да излизам, когато поискам. Самото ателие е светла стая, в която има самотен статив, голяма маса на колелца, стол и мивка. Тук Урсула ми подаде чанта, пълна с домакински вещи – чаши, вилици, лъжици, термо - кана и покривчици за масата. Тя дори ми беше купила хранителни продукти – парче кашкавал, пакети с кафе и чай, бутилка вино и минерална вода. Сега вече Урсула се успокои, че аз съм напълно настанена в Мюнхен и ни откара обратно до дома на семейство Райтер.

 Моят първи ден в Бавария беше изпълнен с разнообразни преживявания и впечатления, но най – неочакваното и забавното беше пикникът на семейство Райтер. Ние отпътувахме от Мюнхен към един часа следобед.  Изминахме около стотина километра на юг и отново навлязохме в подножието на Алпите сред природните красоти, които толкова ме впечатлиха сутринта. Отпусната на задната седалка в колата, с възторг съзерцавах картините, които се сменяха пред очите ми – земята, толкова поддържана и подредена; селата с хубавите бели къщи, оцветени в майските нюанси на слънчевия ден.

 По пътя моите хазяи ми показаха най – високия връх в Баварските Алпи и в Германия – Цугшпице. Те вече ми бяха казали, че пикникът ще бъде край езеро, но за моя изненада, Клаус паркира колата пред нещо като яхтклуб. Скоро стана ясно, че семейство Райтер имат платноходка тук и идеята им беше да се понамокрим в езерото с нея. 

Денят беше слънчев, времето - доста топло, температурата беше около 30 градуса. Много хора бяха дошли на плаж край езерото. Джудит ме покани да поседнем на масите пред яхтклуба, който прилича на малка едноетажна хижа. Тя извади от чантата сандвичи, които беше приготвила и донесе бутилки с ябълков сок от хижата. Докато ние с нея обядвахме, Клаус подготви платноходката. Научих от Джудит, че езерото се казва Стафелзее, а по късно узнах, че това е същото езеро, което е вдъхновило художниците от движението „Синия конник” за създадените от тях експресивни пейзажи през второто десетилетие на 20 век. В близкия град Мурнау се намира прочутата къща на Габриеле Мюнтер, която е била своеобразен център за срещи и творческа дейност на втората вълна немски експресионисти.

 Езерото Стафел не е точно в Алпите, а по – скоро в подножието им. Участъкът от него, който ние обикаляхме с платноходката, е обграден от красиви гористи хълмове, зад които се извисяват величествените, снежни Алпийски вериги.

 Преживяването в платноходката беше особено приятно и много релаксиращо след моите безсъници. Оборудвана със спасителна жилетка и шапка, аз последвах инструкциите на Клаус Райтер и лесно се качих в платноходката. Моите домакини са опитни ветроходци, но аз се качвах на платноходка за първи път в моя живот и нямах представя, че трябва да лежа на плиткото дъно и да съумявам бързо да си преместя „четирибуквието” от едната страна на лодката - в другата, според посоките на вятъра и течението. Тъй като на мен бързите действия изобщо не ми се отдават, на два пъти вълните почти ме окъпаха. Моите домакини още не ме познават. Те не знаеха, как ще възприема тази игра с водата. Въпреки, че аз се радвах и се забавлявах, а слънцето и вятъра бързо изсушиха дрехите ми, след второто намокряне Джудит и Клаус решиха да акостираме на брега и да се прибираме в къщи.

 Пристигнахме обратно в апартамента на семейство Райтер, който от днес е и мой дом. Аз благодарих на моите хазяи за езерното преживяване и им казах, че езерните мотиви преобладават в картините, която съм донесла от България за моята предстояща изложба в Мюнхен.

 Сега ми остава само да се наспя в новото ми легло след този дълъг първи ден в Бавария и… да се надявам, че утре сутринта английският, на който общувам тук, ще си дойде още малко на мястото!