Край Амерзее. Дъждовни пътешествия до манастира Андекс и Ландсберг ам Лех.

    19 юни 2016 – неделя

 През малките прозорчета в старата къща на Урсула надничаше мрачно утро. Погледнах през едното от тях – навън всичко беше подгизнало. Сигурно дъждът беше валял цяла нощ и сякаш нямаше надежда, да спре! Високите покриви на къщите от другата страна на улицата бяха измити и лъскави, а между тях, над тъмни дървета се виждаше малък бял храм.

Докато закусвахме, Урсула пусна един от любимите ми концерти за цигулка от Бах. Казах ѝ това, а тя веднага реши да ми подари диска! Получих и други подаръци от нея – още един диск с камерна музика от няколко композитори и луксозна книга – албум за езерото Щарнберг.

 Планът на Урсула беше да се поразходим сутринта из Брайтбрун, по брега на Амерзее. По обяд, тя искаше да ми покаже манастира Андекс, а после да се върнем в Мюнхен и да отидем в галерия ГЕДОК, за да ѝ покажа моята изложба.

 Навън дъждът продължаваше да се лее. Урсула ми даде яке и дъждобран и настоя да се опаковам добре. Тя също се загърна в дъждобран и ние тръгнахме пеша към езерото Амерзее. Пътят до него беше кратък – пресякохме  две – три улици и стигнахме брега. Дворовете на къщите, покрай които минахме, бяха изпълнени с прекрасни цветни градини – сини и лилави камбанки, червени рози и още други цветя, чийто имена не знам – с високи стебла и розови чашки, свежи от обилната влага.

 Езерото Амерзее ме посрещна в мъгла, както първия път, когато дойдохме  в Хершинг с Лиса и Михаел. Сиви облаци отново бяха забулили бреговете му и отраженията им във водата потапяха целия пейзаж в сиво. Ние излязохме на зелен бряг, близо до дървен мостик. Вероятно, това беше пристан на туристическите кораби. 

Аз се разходих почти до края на мостика. Съзерцавах езерото във всички посоки – спокойно, приглушено, сиво. От ляво и от дясно, в далечината се виждаха множество закотвени яхти с високи мачти без платна. По брега, между дърветата имаше няколко дървени бараки за прибиране на лодки. Нивото на водата беше толкова повишено, че бараките изглеждаха, заплашени от наводняване. Дъждовните дни насищат атмосферата с особено настроение, но аз предпочитах да видя Амерзее в друго състояние, с друг облик, който и днес не ми се показа.

Преди да си тръгнем, Урсула посочи към изгубения в мъглата отсрещен бряг и каза: „Там е Цугшпице, но сега само можем да си го представим!”

По обратния път към дома ѝ, Урсула ме заведе до малкия храм, който вече видях от прозорците на нейната къща. Черквата е на нисък хълм, а до нея има гробище. В дъждовния неделен ден тук нямаше хора.

 Украсата на интериора беше скромна. Впечатление ми направи изрисувания дървен парапет на терасата над входа. Там бяха изобразени фигури на светци – примитиви, но много изразителни.

В къщата на Урсула ние само свалихме дъждобраните.

Взехме моя багаж и потеглихме с колата към манастира Андекс. Още вчера аз питах Урсула за Кристине Рийк Зонтаг – колежката, която ме покани да гостувам в дома ѝ край Амерзее и да разгледам изложбата ѝ, а тя отказа да посети моята изложба в Мюнхен. Урсула отговори, че с Кристине са приятелки. Потвърди, че тя наистина е много заета и ми каза, че Кристине, освен с рисуване, се занимава и с писане и има литературни изяви. По пътя към Андекс Урсула спомена, че можем да се отбием и да разгледаме изложбата на Кристине, ако аз реша. Аз не съм сърдита на Кристине и пожелах да видя изложбата ѝ, щом така или иначе, ни беше по пътя!

 Изложбата е подредена в едно от фоайетата на гимназия за стопански науки в Хершинг. Въпреки, че днес е неделя, училището беше отворено. Изложбата на Кристине включва живописни платна и рисунки. Повечето са фигурални композиции и явно са плод на нейно пътуване до някаква екзотична дестинация – Австралия или Карибите. Рисунките ѝ са много добри, живописта е малко бъбрива. Имаше книга за впечатления и аз написах съобщение на Кристине, че съм посетила изложбата ѝ.
 Дъждът продължи да се лее, докато пътувахме към манастира Андекс! Пътят минава през зелени поля и ниски хълмове, но юнските панорами изглеждаха измити и се губеха в мъглата. Манастирът се извисява на малък хълм, по който ние бързо се изкачихме.

Андекс също е един от големите манастири в Германия и е Бенедиктински. Той съществува от 15 век, но няколкократно е бил разрушаван от войни и природни бедствия. Пътят по хълма извежда пред манастирската църква, която още отвън впечатлява с размерите си. Ние влязохме в храма през вход, който се намира от южната му страна, под висока камбанария. 

Църквата е строена през 18 век и е в бароков стил. Тук  орнаменталната украса е много по – пищна и разточителна, от тази в манастира Етал. Бароковите фрески на плафоните сякаш се губят в орнаментите,  които ги ограждат  и дори навлизат в тях. Най – богата е украсата на олтарната абсида. Олтарът е двуетажен. Летящите около него беломраморни ангелчета и многобройните статуи на светци излъчват експресия и създават усещане за движение нагоре.

Имаше доста хора в храма. Урсула ме остави да разгледам и да снимам, а после ми даде знак да я последвам. Влязохме в малко помещение от ляво, където е гробницата на композитора Карл Орф. Оцветеният надгробен релеф е в същия бароков стил - под висок кръст е изобразена „Пиета”, която е украсена с фигури на ангели и позлатени орнаменти.

                    Гробницата на Карл Орф 
 Когато излязохме от храма, аз исках да се разходя по терасата пред него. Опитах се да се отдалеча, за да снимам целия храм с високата му камбанария, но не успях да ги побера в кадър. От южния край на терасата се откри чудна панорама към градчето Андекс и ниските зелени хълмове, зад него. По – далечните от тях чезнеха в мъглата. Може би в ясен ден над тези хълмове се възвисяват веригите на Алпите, но днес не ми беше писано да ги видя!Урсула ме покани на обяд в прочутата бирария на манастира Андекс. На мен вече ми стана ясно, че повечето немски манастири имат пивоварни и по традиция произвеждат собствени видове бира. В Андекс се произвежда бирата Андексер в седем разновидности. В дъждовния ден кръчмата беше пълна с хора и вътре беше много шумно. Намерихме места на една дълга маса. Аз предпочетох тъмна бира, но моята приятелка ме заведе до щанда с месото, за да си избера мезе. Тук аз за първи път видях типичните баварски свински меса – огромни печени бутове, от които могат да ти отрежат толкова, колкото поискаш! Аз не бих могла да ям такова тлъсто месо и предпочетох порция Леберкес с картофено пюре.

Когато слязохме обратно до колата, дъждът най – после спря. Продължихме към Мюнхен и отидохме направо е галерия ГЕДОК. Урсула внимателно и съсредоточено разгледа изложбата ми. Тя беше пестелива на мнения и оценки. По – късно, когато се завърнах в Пловдив, Урсула ми изпрати малък албум със снимки. Половината са от пътуването с кораба по Щарнбергерзее, а останалите са снимки на мои картини от изложбата. От снимките аз заключих, че тя е харесала цикъла „Блажени острови”.

 Урсула ме закара до моята квартира на Тристанщрасе 2 и се качи с мен в апартамента на семейство Райтер. Тя влезе само в коридора за малко. Прегърна ме на раздяла и когато се отделих от прегръдката ѝ видях, че очите ѝ са просълзени. Урсула бързо си тръгна, а аз останах с мислите за нея и с надеждата и вярата, че пак ще я видя някой ден!

 В апартамента Джудит се приготвяше за излизане. Преди дни тя ми каза, че днес следобед ще ходи да прибира картини от изложба, в която беше участвала и ме покани да отида с нея. Аз не разбрах точно нито каква е изложбата, нито къде е, но приех поканата. Сега вече схванах, че има определен час, в който ние трябваше да отидем в галерията, а тази галерия се намира в друг град близо до Мюнхен.

 Дъждовните капризи на днешния ден не бяха приключили и ние отново пътувахме в колата под проливен дъжд и тъмни небеса. Джудит се интересуваше как в България осъществяваме транспорта на картините си, когато участваме в изложба в друг град. Казах ѝ, че аз обикновено разчитам на колеги, които имат коли или се организираме и наемаме кола. На свой ред аз попитах Джудит, кога тя ще ми гостува в Пловдив. Тя отговори, че няма да може да дойде през тази година. Стана ми забавно и се усмихнах! Аз също не мога да си представя, че Джудит ще дойде в България още в следващите месеци!

 Оказа се, че в Германия повечето галерии организират малки тържества, не само при откриването на изложбите, но и в края, при закриването. Тук това е популярна практика за общите и груповите изложби и така художниците получават още една възможност да се срещнат и да общуват помежду си. Накрая всеки автор си прибира творбите и галерията се освобождава от ангажимента да съхранява неприбрани произведения. Ние отивахме на точно такова събитие, което трябваше да започне в 17.30 часа.

 След едночасово пътуване влязохме в старинния град Ландсберг. Джудит паркира колата на брега на голяма река. Аз слязох и видях, че точно пред нас, в реката са оформени няколко прага, по които водите се спускат разпенени. На отсрещния бряг се виждаше ансамбъл от високи стари къщи с типичните остри калкани и църква с висока камбанария. Прехласната, аз започнах да снимам, но Джудит ми каза, че вече сме закъснели за събитието и трябва да побързаме към галерията.

 Минахме над реката по близкия мост. Набързо прекосихме невероятно красивия старинен център на Ландсберг. Устремихме се по тесни улички, които изкачват хълм, но завихме още в подножието му и открихме галерията. Тя се помещава в стара сграда с висок таван. Стените отвътре не бяха измазани, а пространството беше разделено от паравани. В галерията беше шумно. Ние бяхме пропуснали официалната част и пристигнахме по време на коктейла. Срещнахме Силке Бахман, която също участваше в изложбата. Докато Джудит разговаряше с нея и с други колеги, аз разгледах експозицията, макар че някои от участниците вече прибираха картините си. Изложбата беше доста голяма и включваше различни творци и произведения, в различни жанрове и техники. Джудит участваше с един от нейните многопланови градски пейзажи. Помогнах ѝ да опакова картината си, а после двете заедно разгледахме творбите, които още не бяха прибрани. Моята приятелка искаше да ѝ кажа, кои от тях са ми направили впечатление.

Когато напуснахме галерията и излязохме навън, росеше ситен дъжд. Джудит носеше неудобната за носене картина, но сега и тя искаше да се поразходим из Ландсберг, който на пръв поглед силно ме очарова. В студения и дъждовен неделен следобед по тесните улички и малките площадчета почти не се срещаха хора. Паважът беше излъскан и мокър. Разноцветните фасади на къщите сякаш светеха на фона на мрачното небе.

 След кратка обиколка ние отново излязохме на старинния площад. Той има необичайна, триъгълна форма и в единия от ъглите му се издига Средновековна крепостна кула, украсена с часовник. 

Впечатляваща е сградата на Кметството. Нейната фасада е от времето на барока, с богата и много стилна украса.

Сградата на Старото Кметството

Ние се снимахме в средата на площада до фонтана, който е от 17 век и е украсен със статуя на Дева Мария.

После отново се шмугнахме из тесните улички и излязохме пред  високите стари къщи на брега на реката Лех. Те бяха същите, от които се впечатлих, когато слязох от колата. Обиколихме малкото площадче пред тях и надникнахме в другите улички, които се вливаха в него.

За съжаление, дъждът отново се усили. На мен ми беше съвестно, че Джудит носеше неудобната картина и ние бавно тръгнахме да се връщаме към колата. Спирахме няколко пъти по моста, от където се разкриха други изгледи със стари сгради по бреговете на реката.

Запазих прекрасен спомен за този удивително красив старинен град, въпреки мрачния ден и твърде кратката разходка по тесните му улички. В него има неповторима романтика и се чувства уникалният дух на немската традиция.

По обратния път към Мюнхен ние с Джудит говорихме за галериите и за пазара на изкуство. Тя ми каза, че в Германия, за да получат художниците шанса да продават изкуството си, трябва да станат обект на внимание на определени лобита. Тези лобита включват мениджъри на престижните частни галерии и специални представители на хората, които купуват и колекционират изкуство. Според моята приятелка, за повечето художници е невероятно трудно, почти невъзможно да привлекат вниманието на тези лобита. Това не може да се постигне само с труд и талант, ако нямаш зад гърба си галеристи, спонсори и имиджмейкари!

 Когато наближихме нашата улица в Мюнхен, Джудит пожела да ми покаже къщата, в която е израснала. Тя зави в една от улиците, перпендикулярни на Тристанщрасе и спря пред хубава двуетажна жълта къща с висока ограда. Разказа ми, че тази къща е била собственост на предприятието, където някога работел нейния баща и че детството и част от младостта ѝ са преминали тук. Когато баща ѝ се пенсионирал, семейството трябвало да напусне хубавия дом. Години по – късно къщата била обявена за продажба. Тогава майка ѝ и Клаус искали да я купят, но за целта трябвало да изтеглят огромен заем и за дълги години да се заробят с изплащането му.

След като Джудит сподели с мен тази история, аз си позволих да я попитам дали апартамента, в който живеят сега, е тяхна собственост. Тя ми отговори, че държат под наем хубавото голямо жилище на Тристанщрасе. Каза ми, че имат техен собствен апартамент, но той е малък и не ги е устройвал, докато са отглеждали трите си деца. Сега децата на Джудит и Клаус, едно по едно, напускат семейството и поемат по своя път, затова моите хазяи обмисляха да напуснат големия апартамент и да се върнат в собственото жилище.

Всички снимки от този ден са тук