Из Мюнхен. В Хаус дер Кунст и Лембаххаус.

    13 юни 2016 – понеделник

 Време е да продължа да разглеждам галериите в Мюнхен, но понеделник е почивен ден за повечето музеи и галерии по света и тукашните не правят изключение. Има две изложбени зали, в които се представят временни експозиции – Кунстхале и Хаус дер Кунст и те са отворени в понеделник.

 Аз реших да отида в Хаус дер Кунст, защото имам уговорка с Албена Бонева, в следващия понеделник заедно да посетим Кунстхале, където има голяма изложба на испанския художник Хоакин Сороя. Открих на картата, че Хаус дер Кунст се намира в центъра на града, до южния край на Английската градина. Въпреки, че днес денят пак беше мрачен и дъждовен, аз реших да се движа пеша и да мина през Английската градина от голямо езеро Клайнхеселохер, до южния ѝ край и така да стигна до Хаус дер Кунст.

 Градината и езерото изглеждаха много по – различно, в сравнение със слънчевия петък, когато идвах тук да рисувам. В днешния мрачен понеделник всичко беше много по – приглушено. Почти нямаше хора в градината. Пред мен по алеята вървяха прегърнати младоженци, придружени единствено от жена с фотоапарат. Двойката изглеждаше странно, защото булката беше по – едра и по – висока от жениха. Тя беше облечена в лека светло-лилава рокля с презрамки, а момчето беше в строг, официален костюм. И двамата бяха окичени с китки от бели и лилави цветя. Видях как позираха за снимка, прегърнати на фона на езерото. Лицата им излъчваха истинска радост и щастие, въпреки мрачния ден и липсата на публика.

 Вървях и реших да мина по непознати алеи, за да разгледам нови за мен детайли от градината. Неусетно стигнах до река Изар и тръгнах по алея край реката. От време на време слънцето пробиваше облаците, но нямаше надежда да огрее повече. В едно от тези кратки просветвания забелязах, че сенките на дърветата не падат срещу мен в контражур. Погледнах часовника – 12.30 - обедно време беше. Сетих се, че ако се движа на юг към центъра на града, би трябвало да вървя срещу слънцето, а аз бях поела точно в обратната посока. Спрях и направих снимка на реката в посоката, която трябваше да изоставя. Нататък, в далечината се виждаше интересен закрит мост. 

Река Изар - на север, по течението.

 После се върнах обратно и скоро се убедих, че правилно съм се ориентирала по оскъдните сенки на дърветата. Излязох близо до канала, където рисувах в слънчевия петъчен следобед и продължих през парка на юг. Прекосих просторните тревни площи и небето отново увисна над дърветата, облачно и тъмно. Поспрях за малко край един широк воден канал, където има праг и водата се спуска разпенена върху няколко скали. Градината беше пуста и тук и по нататък, в южния си край. Единствено пълноводните потоци и буйната зеленина с разцъфналите храсти напомняха, че е юни.

 Скоро стигнах до Хаус дер Кунст. Фасадата на изложбената зала от юг, където е входа, има каменна облицовка и е обградена от тежка колонада. Не знам, каква е историята на тази сграда, но видът ѝ изглежда мрачен. По каменната облицовка бяха разлепени големи черно – бели снимки на детайли от различни човешки лица.

Фасадата на Хаус дер Кунст

 На първия етаж в Хаус дер Кунст сега има голяма изложба под надслов „Историята”, в която е представено съвременно изкуство от Парижкия музей „Жорж Помпиду”. В експозицията са изложени творби на художници от първото десетилетие на 21 век. Преобладават неконвенционалните форми – инсталациите. 

Преобладават също авторите от арабските страни и от бившите съветски републики. Много от творбите имат политически подтекст. Вероятно, такава е концепцията на организаторите. Имаше листовки, които обясняваха това, но на мен ми е трудно да чета на английски. Друга подробност е, че ненавиждам концепциите. Смятам, че напоследък те станаха средство на „дървени философи” - писачи да изместват вниманието от изкуството и от творците му, върху себе си. Ако изкуството е изкуство, то трябва да носи преки внушения и въздействия и няма нужда да бъде обяснявано. А, ако трябва да бъде обяснявано, значи е недомислица, изсмукана от нечии пръсти. Сред творбите в изложбата имаше интересни и оригинални решения. Разгледах подробно и снимах това, което ми беше интересно.

Както повечето изложби на съвременно изкуство, така и тази оставя у зрителя потискащо усещане, че живеем в объркан свят, където идеалите са изкривени, хората са поставени в условия на робски ограничения, а всевластни зли диктатори дирижират „играта”.

 На втория етаж, в единствената зала, която беше отворена, имаше инсталация на Сара Мас Килоп, посветена на книгите и средствата за писане, но тя не ми направи впечатление.
В деня, в който музеите са затворени, аз реших да разгледам някои църкви в центъра на Мюнхен. Църквата „Сейнт Лукас” ме беше впечатлила с външния си вид. Тя се намира не далеч от Хаус дер Кунст, в една от пресечките на Максимилианщрасе и аз се отправих към нея. За съжаление, църквата не беше отворена и аз само я разгледах подробно отвън.

Църквата "Сейнт Лукас"

 На същата улица, срещу храма има сгради с интересни фасади, украсени с декоративни скулптурни фигури. Подобни богато украсени фасади открих и по съседните улици.

Продължих към Изартор, за да се върна към Мариенплац, защото близо до площада има няколко църкви. Разгледах подробно и снимах арките и кулите на средновековната крепостна порта. Тя е единствената следа от оригиналните укрепления на града, която е запазена в първоначалния си вид с кулите, издигнати през 14 и 15 век. Интересно е да се наблюдават аркадите от различни гледни точки.

Портата Изартор

Продължих към Новото кметство и влязох в църквата на Светия Дух, но тук беше отворено само преддверието. Към вътрешността на храма има метална решетка с врата, която беше заключена. Все пак, през решетката видях дългия централен неф, ограден от бели колонади, които отиват към олтара. Изключително красив е изящно декорирания свод, дело на братя Асам. За съжаление, нямаше как да го разгледам добре.

Църквата на Светия Дух

Централният кораб на храма на Св. Дух

Прекосих Мариенплац и тръгнах към емблематичната за Мюнхен църква, Фрауенкирхе. Вътре в храма имаше служба и по пейките бяха насядали хора, които участваха в ритуала. Аз седнах на един от задните редове. Вътрешното пространство на Фрауенкирхе е огромно и много изчистено от украса. Църквата е три-корабна, като централният кораб е по – широк от страничните, но най – впечатляваща е дължината им, която е повече от 100 метра. По – късно прочетох, че това е най – големия храм в Южна Германия. Скоро службата свърши, но хората не бързаха да излизат от църквата. Стори ми се неуместно да обикалям и да разглеждам огромния интериор в този момент. Нямаше и какво толкова да се разглежда – няколко дървени статуи по колоните и няколко гробници, които се губят в огромното пространство. Фрауенкирхе е готическа катедрала, но външния ѝ вид е много различен от типичните за готиката образци. Липсва богата украса на западната фасада, а кулите ѝ са покрити с прочутите зелени куполи, които са се превърнали в емблема за Мюнхен.

Слънчев часовник над входа на Фрауенкирхе

Скулптурна украса около входа на Фрауенкирхе.

Когато излязох от храма, видях интересни релефи на една от външните стени. Обиколих, за да ги разгледам и снимам. Това са плочи с надписи и изображения на хора и цели фигурални композиции. В някои от тях има различни символи и гербове, в други – присъстват Разпятието или Кръстът. В някои - фигурите са точни, като пропорции и анатомия, други са схематично – наивни. Аз предположих, че това са оброчни плочи, но по – късно Анет ми каза, че това са надгробия.

 Докато разглеждах релефите, заваля и дъждът бързо се усили. Реших да прекратя обиколките за днес и се прибрах в моята квартира.
     
     14 юни 2016 – вторник

 Вчера получих имейл от Анет. Тя ми пишеше, че през тази седмица ѝ се налага да си смени работното време в галерия ГЕДОК и ще бъде в галерията в сряда, вместо във вторник. Тъй като вторник е работен ден за галерията, Анет ме питаше, дали бих могла да дежуря в изложбата ми днес, от 14 до 18 часа. Преди това, сутринта, там щеше да бъде секретарката Елен Андерсон. Разбира се, аз веднага изпратих положителен отговор. Така, днес следобед ще бъда в галерия ГЕДОК, а преди това, мисля си, че времето ще ми стигне да разгледам музея Лембаххаус. 
 Отправих се към Кьонингсплац – площадът, зад който се намира прочутия музей. Когато влязох в прекрасната сграда на Лембаххаус, аз изобщо нямах представа от мащабите на музея и не можех да преценя, че ако разглеждам колекциите прецизно, времето което имах – до 13. 30, няма да ми стигне!

 Лембаххаус е вила – дворец, построена от Мюнхенския художник Франц фон Лембах в края на 19 век. Архитектурният ѝ облик е издържан в духа на Италианския Ренесанс. През 1925 г. вилата става собственост на града и е превърната в художествена галерия, която представя Мюнхенската живописна школа от 19 век.

 Днес тази голяма и представителна колекция е експонирана на първия етаж и е допълнена с творби на художници от 20 век. Случайно аз започнах разглеждането на тази част от музея, „отзад – напред” и първо минах през залите, където е разположена експозицията на съвременните творци. В нея е показано многообразието от тенденции в съвременната живопис и моето общо впечатление е, че независимо от стиловото разнообразие, представените автори и творби са на много високо ниво.

След това разгледах залите с изкуството от 19 век, където последователно са показани направленията от този период – реализъм, импресионизъм, модернизъм, с творби на най – значимите Мюнхенски художници, които са творили тогава. Направиха ми впечатление някои портрети и намерих паралели между творбите на Мюнхенските художници от края на 19 и началото на 20 век и творчеството на известни български художници от същия период и пак си спомних за големия брой български творци, които са получили образованието си в Мюнхен.

Не случайно Лембаххаус е известен като музеят на експресионистите от обединението „Синия конник”, което е основано в Мюнхен през 1912 г. На целия втори етаж, в десет зали е представена най – голямата колекция от творби на художниците от това обединение. Тя включва множество картини на Кандински, Явленски, Маке, Франц Марк, Паул Клее. За мен тази експозиция беше най – впечатляваща. Тя представлява едно от най – ценните притежания на Мюнхен по отношение на изобразителните изкуства. В статиите и учебниците по История на изкуството, когато се говори за експресионизма, изкуствоведите наблягат повече на философско – естетическата обосновка на движението. Затова, аз донякъде съм изненадана от факта, че повечето художници от групата „Синия конник”, са изключителни майстори на колорита. Техните търсения в тази посока по нищо не отстъпват на постигнатото от фовистите. Много от техните творби, които се намират в Лембаххаус, представляват  най – добри образци на модернизма от началото на 20 век. С интерес и голямо внимание разгледах тази колекция - по – малко известните творби на Кандински от ранния му период, преди да създаде абстрактните си композиции; пейзажите от Мурнау на Габриеле Мюнтер; композициите на Марк и Маке; изчистените портрети на Явленски и акварелите на Клее.

В. Кандински

В. Кандински

Габриеле Мюнтер

Габриеле Мюнтер

Явленски

Явленски

Маке

Франц Марк

Маке

Паул Клее

Времето напредна и аз си дадох сметка, че няма да успея да отида в галерия ГЕДОК, както обещах - в 14 часа! Желанието да разгледам в детайли шедьоврите на класическия модернизъм надделя над принципите ми за точност. Колекцията на музея и атмосферата в прекрасния двор на вилата са уникални!

Абстракциите на Кандински

Разходих се из двора и се отдадох на удоволствието да съзерцавам изразителните му кътчета – фонтани, колонади, декоративни пластики, съчетани с богата растителност, която е в апогея на своя цъфтеж точно в този сезон.

Из двора на Лембаххаус

Преди да напусна Лембаххаус разгледах изложба на съвременни художници в залите за временни експозиции на приземния етаж и си купих албум на обединението „Синия конник” от магазина на музея.

Из временната експозиция в Лембаххаус

После, забързана, се отправих към Университета с надеждата, че ще си спомня номера на тролея, с който се отива до ГЕДОК. Юлия ми показа този начин на придвижване и вярвах, че ще се оправя! За съжаление, била съм разсеяна, когато пътувахме с Юлия. Ние с нея винаги много приказваме! Не съм запомнила спирките! Слязох от тролея по – рано, на спирка, която не беше близо до ГЕДОК. Лутането по непознатите улици допълнително ме забави и аз пристигнах в галерията със закъснение от час. Заварих Елен Андерсон, която тъкмо напускаше залата и заключваше. Аз трудно се разбирам с нея на английски и само се извиних за закъснението ми, без да се опитам да ѝ обясня!

 Докато стоях в галерията в продължение на три часа, посрещнах трима посетители. Първата жена, която дойде, разгледа изложбата с голям интерес. Тя разговаря с мен и ме попита за пейзажите ми – до каква степен се придържам към натурата и до колко съм вложила въображение. Попита за цената на една от картините, но каза, че апартамента ѝ е малък и няма къде да я окачи.

Повече снимки от експозициите в Лембаххаус и Хаус дер Кунст има тук