5 юни 2016 – неделя
Още преди седмица Джудит ми каза, че мога да разчитам на Клаус и на нея за превозването на картините ми от техния дом до галерия ГЕДОК. Сега Клаус изнесе кутията с картините, която беше прибрана
в мазето още от деня на моето пристигане. Качихме я в багажника на колата и Джудит седна зад волана. С изненада разбрах, че тя ще шофира, а Клаус
изобщо няма да идва с нас до галерията. Днес пак е много студено като за месец юни и аз седнах в колата загърната с дебелото сако и шала. Въпреки краткото
разстояние, което изминахме, забелязах, че Джудит е опитен шофьор и кара колата с голямо удоволствие.
Пристигнахме пред галерията, където и Лиса беше
дошла току що. Бързо свалихме кутията от багажника, защото колата не можеше да
остане тук и Джудит тръгна да намери подходящо място за паркиране. Вече започнах
да разбирам, че проблемът с паркирането в центъра на Мюнхен е огромен! Често
хората се отказват да ползват колите си, ако трябва да идват тук, защото могат
да изгубят цял час в търсене на място за паркиране.
Без да
губим време, ние с Лиса извадихме картините от кутията и ги разопаковахме.
После тя донесе от шкафа инструменти и пирони. Моята помощница изпадна в
притеснение като видя, че всичките картини имат укрепваща летва по средата на
подрамниците. Тя не знаеше как се окачват картини на пирон при това положение,
но разбира се, аз знам! Можеше да възникне проблем, ако в шкафа не намерим
корда или някакви други въженца и ако днес, в неделния ден, няма от къде да
купим такива. Лиса потърси в шкафа и скоро откри макара с връв, която не беше
най – подходящата, но можеше да ни свърши работа. Учудена съм, че галерия ГЕДОК не е снабдена със система за окачване на
картини – нещо, което притежават почти всички български галерии!
Скоро Джудит се върна. Беше купила кафе и носеше
табличка с три чаши. Джудит не остана с
нас в галерията, но изчака, за да върне обратно в къщи моята безценна кутия и
опаковъчните материали, които пак ще ми трябват, за да транспортирам творбите
си обратно до България.
Изпихме кафето
с удоволствие. Джудит си тръгна, а ние с Лиса започнахме да аранжираме
изложбата. В основни линии бяхме на едно и също мнение за подредбата на трите
цикъла, които съм донесла. Вижданията ни се разминаха, когато подреждахме
отделните картини и ние изпробвахме всички възможни варианти, докато накрая аз
взех окончателното решение.
Донесла съм 13 картини. Оказа се, че тази
бройка пасва точно в пространството на галерията, но ако трябва да окача акварелите,
които нарисувах тук, едната картина трябва да отпадне от експозицията. За сега
аз прибирах една от картините в санитарното помещение и предвидих място за
акварелите. При окачването на изложбата, трудността и забавянето дойдоха от
моето желание долните страни на всички картини да бъдат на една височина. За да
постигнем такова изравняване, трябваше да мерим, да внимаваме и да отпускаме
или скъсяваме въжетата, където беше необходимо. Лиса беше идеалната помощница с
нейния висок ръст. Тя бързо и перфектно отмерваше разстоянията и преценяваше на
каква височина да бъдат пироните, а аз извършвах работата с коването и
завързването.
В галерия ГЕДОК
няма система за окачване на картините, но пък има окачено осветление. Лампи от
типа „вани” са окачени върху релси на тавана. Те могат да се движат по релсите
и да се насочва светлината в желаната посока. И двете с Лиса не знаехме по
какъв начин става това разместване и насочване. Лиса се захвана да пробва
наслука и изгубихме много време, докато накрая тя откри, какво трябва да се
направи.
Нашата работа за днес беше
към своя край след като успяхме да насочим лампите така, че картините да са
равномерно осветени и да няма отблясъци и нежелани сенки. Решихме за сега да не
окачваме акварелите на стената, защото аз мисля утре да рисувам още.
Към 16 часа ние напуснахме галерията и аз поканих
Лиса да хапнем нещо в същата кръчма, където изпих първата си баварска бира.
Приятно беше да поседнем и да отдъхнем след уморителната работа, която днес
свършихме заедно. Аз реших да опитам Баварската салата, която се оказа
подходящо мезе за бирата. Салатата се състои от нарязан на филийки колбас и
лук. Зеленчукова беше само украсата от кисела краставичка, репичка и листо
маруля.
На масата зад нас се беше разположила голяма
компания. Лиса ме попита, дали това са руснаци.Тя знае, че аз разбирам езика
им. Да, това бяха руснаци, които разиграваха сервитьорите да им носят различни
вина. Опитваха, капризничиха и отново поръчваха нови бутилки с различни видове
вино.
Разделих се с
Лиса пред кръчмата и ѝ благодарих за голямата помощ, която ми оказа през
днешния ден. Когато стигнах до спирката на автобуса, изведнъж реших да се опитам да се ориентирам из Швабинг и да
се прибера пеша до квартирата ми. Бях запомнила от къде минава автобусът и се
справих, като разчитах единствено на собствения си усет за посоките. Маршрутът
наистина е много приятен.
Вървях по чистите улици
край стилни високи сгради и прекосих малки площадчета с градинки и фонтани. Пространствата
между сградите са облагородени със зеленина – храсти обкичени с цветове и
разцъфнали юнски декоративни цветя.
До края на моята изложба в Мюнхен аз още много
пъти изминах този маршрут, като опознавах различни варианти и минавах по малките
успоредни улички. Всеки път беше различно, интересно и приятно!
В апартамента
на семейство Райтер вратата на стаята, която Дудит използва за ателие, беше
отворена. Аз видях, че тя е там и рисува. Знам, че подготвя изложба през юли и
използва почивните дни за работа. Вместо да кажа, че успешно сме подредили и
окачили изложбата, аз побързах да се похваля на Джудит, че съм се върнала пеша
от галерия ГЕДОК, без да се объркам и да се изгубя. Джудит ме поздрави с
усмивка!
В края
на този важен и успешно приключил ден, ще възнаградя тялото си с гореща баня!
6 юни 2016 – понеделник
Исках
да използвам деня, за да нарисувам още акварели и сутринта тръгнах към
ателието. Времето беше прекрасно и след поредицата от студ, мрак и дъжд, юни
най – после стана истински, цветен, зелен, озарен от пролетна светлина! Днес и
работата ми спореше. Акварелите излизаха един след друг, бързо и леко.
Биляна
ми се обади по телефона с новината, че memory – картата за фотоапарата ми, която Григор беше поръчал
по интернет, вече е доставена у тях. За моя изненада, тя се съгласи да дойдат в
ателието следобед и да ми я донесат. Всъщност, чувствам, че Биляна е любопитна
да види ателието ми и нещата, които рисувам тук! Вече знам, че тя отдавна се
интересува от изкуство и най – вече от творчеството на съвременни български
художници. Следи доста колеги във Фейсбук, а когато се прибира в Пловдив ходи
из галериите и понякога купува неща, които ѝ харесват.
Нашето
запознанство започна в интернет от нейния интерес към една моя ранна работа,
рисувана преди двадесетина години. Бях публикувала снимка на тази картина във
Фейсбук и Биляна ми писа, за да ме пита, дали картината се продава и колко
струва? После, седмица преди да тръгна към Мюнхен, когато обявих във Фейсбук
предстоящата ми изложба тук, Биляна ми се разкри в имейл. Писа ми, че живее в
Мюнхен, че иска да купи картината ми и ме молеше да ѝ я донеса. За съжаление,
вече бях подготвила необходимите документи за износ на картините, които донесох
за изложбата. Нямаше никакво време, да вадя още един документ и да допълвам
списъка на произведенията ми с още една работа. Обещах на Биляна, че ще пазя
тази картина в Пловдив до деня, в който тя успее да дойде и да я вземе.
Лошото
е, че за утре Биляна има планирано постъпване в болница за операция. Вероятно,
тя няма да може да присъства на откриването на изложбата, а се вълнува от събитието
почти колкото мен и няма търпение да види, какво съм донесла и подредила в
галерия ГЕДОК!
Докато рисувах,
някой почука на вратата на ателието. Отворих и пред мен застана нисък, небрежно
облечен мъж на средна възраст. Той държеше незапалена цигара в ръка и каза:
„Добър ден! Аз съм Иван!” Аз отговорих: „Щом си Иван, влизай!” Иван огледа
празното ателие, а аз огледах него с почуда и го попитах дали е художник, който
работи тук, макар по вида му да личеше, че не е художник. Той отговори: „Какъв
художник! Аз съм клошар!” Започна да ми
разправя, че отдавна знае, че аз ползвам ателие в Домак и се надявал да ме
срещне. Познава също Моника Попова, която е била тук преди година по същата програма.
Иван ме покани да продължим разговора на двора, защото искаше да пуши. Като
излязохме в коридора, той ми показа вратата на съседното ателие, започна да
чука по нея и каза: ”Чакай да те запозная с Александър Македонски!” Едва сега
видях, че на тази врата е написано името
Александар Спасоски – типично македонско име! Иван направо нахълта вътре, а
после извика и мен. Запознах се с македонския колега Александър, който е висок, много хубав мъж, с брада и артистичен
вид. Той обеща след малко да слезе при нас на двора. Напуснахме сградата,
през неизвестен за мен страничен изход, който извежда в задния двор. Този двор
е по – малък и по – уютен. Иван ме покани да седна на дървена табуретка и
типично по български обясни, че табуретките са негови, че са ужасно скъпи, но
той с хитрост е успял да се сдобие с тях почти без пари.
После ми показа каравана, която се вижда от
външната страна на дворната ограда и каза, че всъщност живее и най – вече спи в
тази каравана. Спомена, че вътре е много задушно и че много му се яде супа от
коприва, но е принуден да се храни предимно с консерви! Македонецът Александър
дойде при нас. Аз му казах, че съм в Мюнхен за един месец по програма за обмен
на художници и му дадох покана за изложбата ми. Той ми разказа, че периодично
идва в Мюнхен, наел е ателието тук, занимава се със съвременни визуални изкуства
и снима филми. В момента организирал и подготвял групово представяне на
художници от Македония, което ще се състои през юли в изложбената зала в
Ателиетата Домак.
От
един час времето пак започна да се разваля. Смрачи се и докато седяхме на дървените
табуретки започна да роси. Македонецът се извини, че има работа и си тръгна, а
Иван ме покани да влезем в сградата, защото дъждът се усили. Той ме викаше да
вървя след него по коридора на първия етаж и отключи една врата, през която влязохме
в нещо като склад. Вътре бяха натрупани маси, легла, столове, радиатори и пр.
обзавеждане. Сега аз се досетих, че вероятно Иван е домакин на Ателиетата
Домак. И ето, той започна да ме пита, дали не ми трябва нещо за моето ателие и
предложи столове, легло, радиатор. Отговорих, че не ми трябва нищо от тези
вещи, защото рядко идвам тук, а в следващите дни сигурно ще идвам още по –
рядко. Разочарован, Иван предложи да ми направи кафе и аз приех. В този момент
телефонът му иззвъня и той ми каза, че трябва пак да излезем отвън, за да
посрещне някакви приятели. След малко пред входа на сградата ние посрещнахме
двама българи – „хора от народа”. Иван ме запозна с тях. Те бяха негови земляци
от Видинския край, които работят в Мюнхен по строителните обекти. Единият беше
по – общителен и ми показа снимки на племенницата си и нейните рисунки. Не ми
беше удобно да си тръгна, за да не ги обидя, затова изчаках известно време,
докато те се шегуваха за някаква ракия. После се извиних, че имам да рисувам в
ателието и ги оставих.
По – късно
Биляна и Григор дойдоха да ми донесат картата за фотоапарата. Те останаха за
малко, разгледаха с интерес акварелите ми и Биляна много хареса един от по –
големите акварели с изглед от църквата „Сейнт Коломан”. За съжаление, аз имам
само един стол и не можах да поканя моите приятели да седнат, но те казаха,
че и без това бързат по други задачи.
Излязох с тях да ги изпратя и точно в този
момент по коридора към нас се зададе Иван. Той ми носеше обещаното кафе, което преди
час не успя да свари. Иван изпадна в еуфория като разбра, че моите гости са
българи и пак започна настоятелно да ни кани да поседнем на двора. Нямаше как
да му откажем, но този път седнахме в двора пред сградата, до паркинга. Когато
Иван видя колата на Григор и разбра, че той работи в БМВ, възторгът му порасна
още повече. Той посочи Григор и ми каза: „Това е голям шеф, да знаеш! И
заплатата му е много голяма! Да ти кажа ли?! Да ти кажа ли, какво значи БМВ за
Мюнхен..!” и започна да прави алегорични сравнения, които трябваше да покажат,
че 2/3 от жителите на Мюнхен работят в БМВ. Докато бяхме на двора, Иван говорѝ
много. Той е простоват човек, но съвсем не е глупав и изглежда добродушен.
Приказките му бяха малко объркани, но те показваха разочарованието му от съсипването
на родния му край в Северозападна България и огорченията от участта му на
чужденец, дошъл в Германия да търси прехрана. Трудно се разделихме с Иван,
защото той не спираше да се възхищава, като малко дете, от колата на Григор и
да задава въпроси, свързани с нея.
Вечерта разказах на Джудит и Клаус за моя
изключително забавен ден, с българските срещи в Ателиетата Домак и те се смяха
от сърце.
7 юни 2016 - вторник
Днес е денят, в който ще се открива моята изложба
в галерия ГЕДОК в Мюнхен! Още от сутринта времето е слънчево и топло и това е
добро предзнаменование! За първи път, откакто съм пристигнала тук, аз излязох
леко облечена в новия ми спортен блузон и побързах да отида в галерията. Трябваше
да окача акварелите и да свърша някои последни работи по организирането на
експозицията.
Вторник е работен ден за галерия ГЕДОК, а
залата, освен галерия е и офис - седалище на сдружение ГЕДОК. Днес аз заварих тук, не само Анет и секретарката.
Заедно с тях в галерията бяха още една жена и мъж. Голямата маса беше
преместена по средата на вътрешното помещение и всички усилено работеха и
дискутираха нещо над множество папки, бумаги и лаптоп.
Попитах Анет,
дали ѝ харесва изложбата така както сме я аранжирали и окачили и ѝ обясних, че
на празната стена във вътрешното помещение, смятам да закача акварелите, които
нарисувах миналата седмица. Анет отговори, че не иска да ми се бърка в това,
какво да представя в изложбата. Каза, че аз съм свободна сама да реша, какво
искам да покажа в нея. Тя харесва акварелите ми, но според нея, те се
различават като естетика от маслените ми картини и затова ме посъветва да не ги
слагам в експозицията. Анет твърди, че изложбата ще бъде много по –
концептуална, цялостна и стилна, ако покажа само маслените творби, които съм
подбрала и донесла от България. Аз зная, че Анет е права! Аз рисувам с акварел
предимно от натура, за да трупам впечатления и идеи. Акварелите от миналата
седмица не са изключение от този принцип.
Маслените ми картини са
творчески обобщения на тези впечатления. В тях всичко е обмислено, изчистено и
пречупени през моята фантазия. Просто, с акварелите аз исках да изпълня
условието, което първоначално ми беше поставено от немските колеги – да има в изложбата
и работи, създадени в Мюнхен. Без изобщо да се колебая, аз приех съвета на Анет
и реших да закача на празната стена картината, която остана прибрана в
санитарното помещение.
Преди
да дойда в Мюнхен аз разговарях с две от българските колежки, които вече бяха
участвали в обменната програма през предишни години и бяха представяли свои
изложби в галерия ГЕДОК. Те ми казаха, че тук трудно се осъществяват продажби,
но евентуално може да се продадат малки рисунки на ниска цена. Затова аз реших
да прибера акварелите в папка, която да остане на видно място в галерията, така
че посетителите да могат да ги разгледат, ако проявят интерес.
Анет ми
предложи да не печатаме етикети със заглавията, а аз собственоръчно да ги
напиша с молив направо на бялата стена под картините. Демонстрира ми, че
моливът лесно се изтрива с обикновена гума и ме подкани да действам. Аз нямам
никакви проблеми с ръкописните надписи, но писането по стената под всяка
картина беше доста неудобно и изнервящо занимание и ми отне много време.
Анет ме остави
да се мъча с надписите и излезе някъде, но останалите, непознати за мен хора
продължаваха да се трудят на масата във вътрешното помещение. Аз започнах да се
притеснявам, защото трябваше да закача последната картина на празната стена, а
това нямаше как да стане, ако хората не се преместят. Изчаках известно време.
Залепих моята рекламна брошура вместо плакат на остъклената врата на галерията.
Снимах детайли от изложбеното пространство с картините ми.
Времето напредна и нямаше никаква надежда мъжът
и жената да приключат своята работа във вътрешното помещение. Отидох при тях и
обясних, че остават няколко часа до откриването на изложбата. Помолих ги, да ми дадат възможност,
за десетина минути да закача картината и да довърша подреждането. Мъжът ми
отговори вежливо и разчисти всичко, което пречеше на моята работа.
Най -
после всичко беше готово и аз можех да се прибера в квартирата ми, за да
отдъхна и да „се направя на хубава” за генералното събитие!
Откриването на изложбата беше обявено в 19 часа. Аз дойдох отново в
галерия ГЕДОК към 18.20. Всичко беше подредено за събитието. Масата, която
толкова ме изнерви преди обяд, беше преместена на подходящо място и подредена за
коктейла. В галерията заварих Анет и председателката на сдружението ГЕДОК, г-жа
Валтраут Валтхер. Скоро пристигна и Лиса. Докато гостите не бяха дошли, аз
поверих на Лиса моя фотоапарат и тя прие молбата ми да бъде фотограф на
събитието.
Започнаха да идват и
другите гости. Повечето бяха българи, които бяха видели поканите в Немско –
Българското дружество. Юлия, която се притесняваше, че може да не успее да
дойде навреме заради късните си часове в училището, вече беше тук. Най –
силната връзка с Пловдив беше присъствието на преводачката Елен Оливер. Сега
вече ние се запознахме на живо и тя ми се представи: „Аз съм Елена, от
„Авксентий Велешки”! Къщата ми е там, до профсъюзния дом!”
Джудит и Клаус също вече дойдоха. Заедно с
тях в галерията влезе симпатична възрастна, но младолика жена, облечена в светли дрехи -
майката на Клаус.
Госпожа Валтхер ми представи една дребна,
къдрокоса, скромна, на вид жена. Оказа се, че това е Елизабет Хайндл, колежката
от Мюнхен, която през август ще дойде в България по обменната програма, да върне моята сегашна визита.
Време беше да започне официалното откриване.
Малко преди това успях да покажа на Елена краткото слово, което бях подготвила.
Бях се постарала да го напиша ръкописно,
четливо, заради нея. Аз, Елена и госпожа Валтхер застанахме срещу гостите и те
притихнаха. Госпожа Валтхер произнесе кратка реч на немски. Аз не я разбрах, но
схванах, че тя представи програмата „Artist in Residence” и мен,
като участник за 2016-та година. После разказа накратко за сдружението ГЕДОК.
След госпожа Валтхер, беше мой ред да взема думата и това беше
моето слово:
Уважаема г-жо Валтхер, уважаеми колеги,
членове на ГЕДОК, скъпи гости,
За мен
е голяма чест да бъда участник в програмата „Artist in Residence”, на ГЕДОК – Мюнхен. Това участие ми дава възможност да
опозная Мюнхен; да се срещна и да общувам с колегите художници, които
живеят и работят тук и в продължение на месец, да се потопя в богатата на
културни събития, атмосфера на града; да почувствам великата европейска
културна традиция, която Мюнхен е съхранил; да открия и да преживея красотата
на Бавария, с фантастичната природа на вашата земя. Всичко това ще остане в
моето сърце завинаги!
Аз съм
много щастлива, че мога да представя пред вас моето творчество тук, в галерия
ГЕДОК. Надявам се, че чрез моите картини вие ще усетите въздуха, светлината и
богатия колорит на моята родина България!
Искам
да благодаря на ГЕДОК, в лицето на г-жа Валтхер за поканата да бъда ваш гост и
за хубавите думи, с които тя ме представи току що! Дължа голяма благодарност на
г-жа Анет Схол за организирането на моята изложба! От цялото си сърце искам да
благодаря на Лиса Хътър, на Урсула Стеглич Шауп и на Джудит Райтер за
гостоприемството, за приятелството и за безценната помощ, която ми оказват във
всичко, свързано с моя престой в Мюнхен!
Благодаря на всички вас – колеги и приятели,
мои сънародници, които дойдохте да уважите и споделите моя празник! Заповядайте
на изложбата!
След
тези мои думи немските колежки поднесоха малки букети с цветя, от името на
ГЕДОК, на мен и на Лиса и Джудит. Урсула не присъстваше на откриването. Тя ми
беше казала, че ще бъде в чужбина в днешния ден и по – късно ще дойде да види
изложбата.
 |
| С Валтраут Валтхер и преводачката Елен Оливер на официалното откриване. |
 |
| С моите домакини от сдружение ГЕДОК и Елен Оливер |
След официалната част, последва коктейлът и
„волната програма” от непринудени срещи, запознанства и разговори. Немските
домакини бяха осигурили за коктейла бяло вино, газирана вода, хлебчета и
шоколадови бонбони „Мерси”. Запознах се с голяма част от българите, които бяха
мои гости. Една от тях - Албена Бонева, ми предложи да си
разменим телефоните, да се видим пак, докато съм тук и да посетим заедно, някоя изложба.
Колежката Елизабет Хайндл също ми отправи покана да се срещнем и да отидем
заедно на екскурзия извън града. Тя спомена, че може да ми покаже музея на Кандински в Мурнау и ние
се разбрахме да се уговорим допълнително за това.
Най – голямата и най –
хубавата изненада беше, че в празничната суматоха, изведнъж пред мен
изникнаха Биляна и Григор с голям букет от жълти и червени гербери! Биляна не
сподели каква операция ще ѝ правят днес. Аз,
също не проявих любопитство, но ето, тя дойде на
изложбата ми и по нищо не личеше, че преди часове е излязла от болницата!
 |
| С Юлия, Григир и Биляна |
 |
| С Клаус и Джудит Райтер |
 |
| С Лиса Хутер - Шван |
Гостите на откриването,
според мен, не бяха много на брой – около двадесетина човека, но
немските домакини – Лиса и Анет смятаха, че това са много хора и се радваха на този факт!
Всъщност, Анет ме помоли да не каня повече от 25 – 30 гости, защото площта на
галерия ГЕДОК не е голяма и щеше да бъде неудобно. Днес Юлия каза, че ако не ни бяха
наложили това ограничение, щяхме да доведем още посетители. За мен по важното
е, че на хората им харесва изложбата, че им е приятно и интересно да останат в
атмосферата на моите картини. Една жена от немските гости беше застанала пред цикъла "Блажени острови". Тя посочи една от картините и ме попита, дали някога съм била там?! Не разбрах, дали жената знае, че "блажения остров" е алегория на Рая и символ на човешката мечта за постигане на съвършен, хармоничен свят. Казах ѝ, че всеки в сънищата си е бил на "блажения остров", а художникът винаги се намира на своя "блажен остров", когато създава своите творби!
Неусетно, коктейлът се проточи до 21 часа,
което може би изнерви домакините. Тук не е обичайно хората да не поглеждат
часовниците и да стоят твърде дълго на чашка и на приказка, както правим у нас,
в България. Помислих си, че би било добре, ако немците могат да оценят, нашата непосредственост
и емоционалност в общуването, защото те са възпитани
и учтиви, но твърде студени в контактите си!
 |
| С Елизабет Хайндл пред галерия ГЕДОК |
Когато моите гости си
тръгнаха от галерията, Биляна и Григор ме откараха с колата им до квартирата.
Биляна беше щастлива, че е успяла да дойде на празника. Тя каза, че операцията е минала
леко и успешно, чувства се добре, но още не може да стои права по - дълго
време.
Приготвила бях бутилка червено вино, за да продължим
празника със семейство Райтер, но тях ги нямаше в къщи. Завърнаха се скоро след
мен, но решихме, че е късно, тепърва да сядаме на маса и отложихме празнуването за някоя от
следващите вечери.
Всички снимки от изложбата са тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар