Последен ден в Мюнхен. Сбогуване с Бавария.

   27 юни 2016 – понеделник

 Настъпи последния ден от моето гостуване в Мюнхен, Днес, в късния следобед, трябва да се кача на автобуса и да отпътувам за България. Джудит, моята хазяйка, която ме обгради с толкова грижи и внимание през последния месец и ми стана най - близка приятелка, ще дойде да ми помогне в пренасянето на багажа и да ме изпрати на автогарата!

 Джудит седеше на масата срещу мен и преглеждаше сутрешния вестник, докато аз закусвах в кухнята, в последното за мен утро в нейния дом. Направи ми впечатление, че когато минах по коридора забелязах Клаус, който седеше умислен в спалнята. Снощи той обеща, че тази сутрин ще довърши опаковането на кутията с картините, а тя беше в моята стая. Изведнъж ми хрумна, че Клаус няма да се реши да ми напомни, че трябва да отиде в стаята ми за кутията, нито пък ще влезе там без мое разрешение! Помолих Джудит да каже на съпруга си, че може да отиде в стаята ми, а тя го извика и му преведе думите ми. Изумих се от поредната проява на немското възпитание, което понякога е толкова непонятно за нас! Клаус явно бързаше за работа и щом получи разрешение да влезе в стаята ми, веднага отиде там. След малко и ние с Джудит го последвахме и скоро кутията беше запечатана и здраво завързана за количката.

 Благодарих на Клаус за помощта и си взех довиждане с него. Прегърнахме се, благодарих му за гостоприемството и му казах, че ще ги очаквам с Джудит скоро да ми гостуват в Пловдив. Той отиде на работа, а малко след него Джудит също излезе. Тя ми поръча да я чакам в апартамента в 17. 30 и да бъда напълно готова, за да тръгнем веднага към автогарата.

 Реших да се разходя за последно до центъра на Мюнхен, преди обяд и да купя още някои дребни подаръци за приятелите ми в България, а следобед да си събера багажа в куфара. Излязох навън и отидох на обиколка по познатите улици около моята квартира. Утрото беше свежо и приятно. След вчерашния мрачен и дъждовен ден, слънцето плахо се показваше сред пухкави облачета. Минах за последно покрай хубавите къщи на Пърсивалщрасе.

После се отправих по Леополдщтрасе към станцията Мюнхенер Фрайхайт. Нарочно слязох от метрото на станцията пред Университета, защото исках да се разходя по – дълго из центъра на града.

Пресякох Одеонсплац, който в този час изглеждаше пуст и тръгнах по улицата от дясно. Знам една голяма книжарница, близо до Кунстхале и влязох в нея. След кратка обиколка на двата етажа в магазина, купих стенни календари за 2017 година с фотоси от Баварските Алпи и няколко интересни сувенирни бележници и химикалки. Продължих към Мариенплац и влязох в някои от магазините за сувенири на партерния етаж в Новото кметство.

Купих два забавни сувенирни магнита и се разходих по централния Мюнхенски площад за последно. И днес той беше изпълнен с хора. Пред Новото кметство беше паркиран жълт кран, който повдигаше метална платформа към кулата. На платформата имаше работници, които може би, щяха да ремонтират механизма на танцуващите медни фигури. Всеки ден в определени часове на фасадата на кулата тези кукли изпълняват представления по легенди, свързани с баварската история.

 Останах за кратко на площада сред шумните тълпи от туристи. Гледах сградите на двете Кметства и пилона със златната статуя на Богородица, която сякаш слизаше от облачното небе.

После се върнах обратно с метрото на Мюнхенер Фрайхайт. Направих кратка обиколка, надникнах в улиците, които се вливат в Леополдщрасе на това място и се прибрах в моята квартира.

 Обядът и подреждането на куфара не ми отнеха много време и към 15. 30 аз вече бях напълно готова с всичко, което трябваше да приготвя за моето отпътуване. Оставаха около два часа до завръщането на Джудит от работа. Не ми се искаше да седя сама в апартамента с опакованите ми багажи. Реших да се разходя до голямото езеро в Английската градина. Това беше един от любимите ми близки маршрути и с удоволствие щях да го извървя отново.
 Небето се беше поизчистило от облаците. Високите сгради по Леополдщрасе  бяха окъпани от светлина.

 Бавно се разходих по улиците към Английската градина.

До мостчето пред градината млада жена продаваше  ягоди. Тя беше седнала пред малка сгъваема маса и изглеждаше толкова красива под шарените сенки на високите дървета.

 В градината беше спокойно. Погледнах към големите зелени площи, върху които лежаха тъмните сенки на дърветата и продължих до най – близкия бряг на езерото. Седнах на една от пейките и съзерцавах светлите отражения на пухкавите облаци, които плуваха във водите сред обърнатите тъмни корони на дърветата. В близкия план, многобройни патици се гмуркаха в тези отражения, а в далечния - се носиха водни колела и лодки и оставяха светла следа край зелените брегове.

Обожавам да съзерцавам водата! Винаги съм мечтала да имам дом на брега на някоя река, езеро или море, за да мога постоянно да усещам простора в гигантското огледало на светлината и да се рея сред мимолетните образи на времето. Способна съм да откривам и да се радвам на безкрайните нюанси и променливи форми във всеки миг. 

Искаше ми се да остана в съзерцанията си, в слънчевия юнски следобед, но времето на моята свобода изтече! Върнах се за последно в моята Мюнхенска квартира.

 Скоро Джудит си дойде от работа. Внимателно огледахме да не сме забравили нещо. Свалихме лесно багажа ми с асансьора, натоварихме го в колата и потеглихме към автогарата. За последен път седях до Джудит и си мислех колко свикнах с нея, с нейния дом, със семейството ѝ, с приятелството ѝ! Чакахме дълго в задръствания на две кръстовища. Джудит забеляза, че поглеждам таблета си и ме попита, дали ще го използвам по време на пътуването. Казах ѝ, че в българския автобус аз ще бъда на българска територия и там може да звучи чалга. Тогава ще си запуша ушите със слушалки и ще си слушам моята музика, от таблета. Джудит не разбра точно, какво е това „чалга”, но по – добре, че не разбра! Наближихме автогарата Хакербрюке и Джудит ми каза, че всъщност, тя никога не е пътувала с междуградски автобус, затова изобщо не е идвала на автогарата и не познава района наоколо. Тя, все пак, бързо намери място за паркиране и ние свалихме моите големи багажи, въпреки, че не бяхме сигурни, дали сме близо до входа на автогарата.

Аз теглих куфара и носих чантата с ръчния ми багаж, а Джудит идваше след мен и теглеше количката с кутията. Бързо влязохме в автогарата, но от входа до секторите разстоянието не беше малко. Аз вървях напред. Няколко пъти се обърнах и видях, че на Джудит не ѝ беше лесно с голямата тежка кутия, но тя решително се справяше и я теглеше.

 Секторът, на който трябваше да пристигне автобусът на Арда Тур, беше празен, но аз се притесних, че на електронното табло бяха изписани други автобуси, за други дестинации. Джудит остана при багажа, а аз обиколих да видя, да не би автобусът да пристига на друг сектор. Прочетох надписите на другите електронни табла, но никъде не открих моя автобус. Наоколо не чувах българска реч и това ме хвърли в още по – голямо притеснение! Наблизо се виждаше кабина с офис и Джудит отиде там, за да получи информация на немски. Оказа се, че ние сме дошли твърде рано и затова, на електронното табло още не беше излязла информацията за автобуса на Арда Тур.

 Стояхме с Джудит една до друга и си разменяхме мълчаливи погледи и усмивки. Аз ѝ казах, че не искам да се разделяме и я помолих да продължим нашите контакти по имейл и във Фейсбук, а тя ми обеща, че няма да се разделим и ще контактуваме по имейл, във Фейсбук и по всички други начини чрез интернет!

 Скоро на сектора дойдоха и други българи и на таблото излезе информацията за автобуса на Арда Тур. Това ме успокои, макар че автобусът закъсняваше. Когато го видяхме да се задава от към входа на автогарата, Джудит изведнъж се хвърли върху мен и силно ме прегърна. Няколко минути ние останахме така, притиснати в прегръдката. Аз я целунах по бузата и ѝ прошепнах: „Благодаря ти, Джудит! Благодаря ти за всичко, което направи за мен! Никога няма да го забравя!” А тя ми каза: „Ти беше най – добрата гостенка, която е идвала в нашия дом! Ела пак! Ела пак у нас!”

 Автобусът спря на сектора. Оказа се, че шофьорите бяха същите, с които пътувах, когато дойдох в Мюнхен. Те ме бяха запомнили с моята кутия, завързана за количката! Погрижиха се да приберат тежките ми багажи в багажното отделение. Време беше и аз да се качвам в автобуса. С Джудит отново се прегърнахме. Тя изпрати поздрави на цялото ми семейство, което вече познаваше добре от моите разкази и снимки. Помоли ме да ѝ се обадя, щом се прибера у дома! Показах ѝ мястото ми, което беше на една от първите седалки в автобуса, а тя се зарадва, че ще мога да гледам и да снимам през големия прозорец отпред и ми пожела лек път! Разделихме се – Джудит тръгна, а аз седнах на мястото си в автобуса и гледах, как тя се отдалечаваше в огромното хале на автогарата.

  Дълго пътувахме през града. Чакахме на светофари и задръствания. В автобуса нямаше много хора и шофьорите ми казаха, че мога да седна, където искам, така че да ползвам две места и да се чувствам удобно. Аз се преместих по назад и се отпуснах на седалка до прозореца. Скоро навлязохме в познатите ми подножия на Алпите. Наближаваше 20 часа и започна да се свечерява, но още беше достатъчно светло, за да мога да погледам за последен път ливадите в наситено зелено със смълчаните ферми по тях и причудливите форми на величествените хребети, които плуваха сред облаците.

 След час, по здрач, минахме край езерото Кимзее. То светеше притихнало в топлите нюанси на залеза, а над него отново се гониха тъмни облаци, между които избликваха ярки снопове светлина.

 Автобусът препускаше по широката магистрала към нощта, а аз продължавах да рея поглед в бездънните баварски облачни небеса!

Скоро мракът покри картината в прозореца и аз се преселих в страната на  моите баварски спомени. От тогава често се връщам в тази любима страна. Пътувам из нея - сред контрастите от мрак и светлина, от дъжд и слънце, край причудливите Алпийски върхове, по сините езерни води и срещам топлите усмихнати лица на моите Мюнхенски приятели – без тъга по отминалото време, но с възторг, с благодарност и обич!