Първите дни

    23 май 2016 г. – понеделник

 Днешният ден няма нищо общо с вчерашния! След почти лятното време и топлото слънце, днес е направо студено, мрачно и всеки момент ще завали. Джудит ми показа кухнята си. Отвори всички шкафове и чекмеджета за да видя къде какво има и ми позволи да ползвам, каквото ми трябва, ако искам да си приготвя нещо за ядене. Тя ме попита, как смятам да се храня и ми предложи да се храня с тях. Аз не бях мислила по този въпрос и отговорих, че не знам, че за мен храната не е особено важна. После си помислих, че утре е 24 май. За първи път на този ден съм далеч от България, а ми се иска да отбележа любимия празник по някакъв начин. Казах на моите немски хазяи, че утре ги каня на българска вечеря, която ще приготвя в техния дом, по случай нашия голям празник.

 Джудит днес не беше на работа и предложи да излезем, за да ми покаже спирките на градския транспорт и придвижването до центъра на града. Трябваше също да купя транспортна карта, карта на града и други необходими неща, а сама трудно щях се справя в напълно непознат град, с моя английски език.

 Навън наистина беше студено. Добре, че си взех дебелото сако. Вървяхме пеша в продължение на десет минути по Леополдщрасе. От двете страни на широкия булевард се издигат красиви високи сгради, предимно хотели. Стигнахме до голяма станция на метрото. В подземната част има множество магазини. От другата страна на булеварда има малък парк и спирки на автобуси, тролеи и трамваи. В подлеза Джудит ме заведе до автоматите, от където се купуват карти за градския транспорт. Тя ме посъветва да купим карта, която може да се ползва само след девет часа сутрин и затова е по - евтина. Благодарна съм, че Джудит дойде с мен, иначе нямаше да успея да се справя с тези автомати. Всъщност, тя купи картата с мои пари и ми обясни, че картата важи за един месец, за всички видове транспорт, че трябва просто да я нося у себе си и да я покажа, ако някой контрольор поиска да ме провери. От магазин “DM” в подлеза купихме и ваучер за моята немска СИМ – карта. Получих я като подарък от Арда Тур – превозвачът, с който пътувам до Мюнхен и съм проучила, че с нея разговорите в Германия излизат по - евтино. Джудит зареди телефона ми с ваучера, но телефонът не можа да се свърже със съответната мобилна мрежа. Отказахме се да се занимаваме с този проблем и се насочихме към станцията на метрото. Станцията се казва Мюнхенер Фрайхайт. Отличава се със съвременен изчистен дизайн. Пространството е осветено с жълти и сини светлини. Тук минават влакчета с № 3 и 6. 

Качихме се на първото, което дойде и слязохме на третата спирка - Одеонсплац. От там поехме пеша по улицата, от дясно на Одеона. Времето се смрачи и започна да вали ситен дъжд.

 Минахме покрай зелена площ, зад която се вижда гърба на Новото Кметство. Джудит ми показа някакви магазини, от другата страна на зелената площ и ми каза, че те са много скъпи. В предстоящите седмици ще опозная подробно всички тези места. Сега просто се стараех да ги запомня, за да мога да се ориентирам следващия път, когато ще идвам тук сама. Вървяхме към Мариенплац и Джудит ме попита, как съм научила английски така добре?! Аз мисля, че тя просто е много тактична и иска да ме успокои. Истината е, че се справям с английския, но ми е трудно. Непрекъснато допускам грешки и със закъснение се досещам, какво е трябвало да кажа и как е правилно да го кажа. Джудит и Клаус говорят английски перфектно. Хубаво е, че Джудит ме разбира и дори, докато аз се чудя и обмислям, какво искам да кажа, тя се досеща и го казва, вместо мен!

 Излязохме на Мариенплац. Беше пълно с народ - предимно туристи. За първи път видях този приказен площад, който очарова, най – вече със сградите на двете Кметства – Старото и Новото.  Отидохме в Туристическия информационен център и аз си избрах карта на Мюнхен на руски език. Джудит ме покани в някакво заведение от другата страна на площада, до което се качихме с асансьор. Влязохме в голям салон, който гъмжеше от посетители. Все пак, бързо намерихме маса до един от прозорците, през който се виждаше Новото кметство отсреща. Навън сякаш стана още по – мрачно и кулата на Кметството изглеждаше тъмна и зловеща с готическите си игли, забити в облачното небе. Аз не посмях да поискам повече от едно капучино в това скъпо заведение, пък и още не бях гладна, макар че беше време за обяд. Джудит си поръча ястие с леща и месо.

 По обратния път към Одеонсплац заваля по - силно. Дъждът се изливаше, като из ведро, когато излязохме от метрото на Мюнхенер Фрайхайт и затова ние се качихме в тролей за една спирка. Пресякохме Леополдщрасе под дъждовните струи, от които чадърите не можаха да ни предпазят. Джудит искаше да се отбие в магазин за хранителни стоки и ми казва да се прибирам сама, но аз реших да отида с нея. Магазинът е специализиран за биохрани. По – късно аз научих, че тези магазини са много популярни тук напоследък. Те предлагат екологично - чисти продукти, но са много, много скъпи. Аз още не съм наясно с магазините и цените в Мюнхен и си купих кофичка  кефир и бутилка сок от ябълки и моркови.

 Прибрах се с мокри крака от дъжда и тутакси ми се изпари желанието да се разходя още, поне из квартала, за да опозная новото ми местопребиваване. Реших да остана на сухо и топло в стаята и да споделя моите първи впечатления по интернет с близките и приятелите. Изпратих имейл на Биляна – моята все още непозната българска почитателка, която е от Пловдив, но живее в Мюнхен. Имахме уговорка да ѝ пиша, щом пристигна, за да си уговорим среща. Питах я, дали българите тук плануват някакво отбелязване на 24 май и споделих, че съм решила да приготвя българска вечеря за моите хазяи, по случай празника. Бързо получих отговор. Биляна ми написа, че в Мюнхен има магазин за български хранителни стоки и ми предложи утре да ме заведе до него.

 Днешния мрачен и дъждовен ден завърши успешно! За моя изненада, Джудит знае какво е баница, дори е опитвала българска баница у нейна колежка – българка! Тя ме попита, мога ли да приготвя баница за вечерята утре? Щом в Мюнхен има български магазин, от където мога да купя кори за баницата, няма проблем да изпълня желанията!

 След многобройните, напразни опити на Джудит да активира немската СИМ – карта на моя телефон, аз успях да я убедя да ме остави да си оправя настройките на телефона. Джудит е програмист по професия, но аз си познавам телефона. Сама си намерих мобилната мрежа под изумения ѝ поглед и вече имам немски телефон, от който спокойно и евтино мога да разговарям с моите познати в Германия. 

  

   24 май 2016 г. – вторник

 Уговорих си среща с Биляна на Мариенплац до фонтана пред Новото кметство, който вчера изобщо не бях забелязала. Уговорката стана по телефона и аз май не запомних, дали се разбрахме за 10 или за 10.30 часа. Реших да изляза по – рано и да отида в 10 часа. Днес трябваше сама да се оправя по маршрута, който вчера Джудит ми показа.

 Навън пак беше студено и валеше. Времето, което бях предвидила за придвижване до Мариенплац, се оказа дълго и аз пристигнах до фонтана десетина минути преди 10. 

Тръгнах да се разхождам по улицата от дясно на Кметството. Разгледах витрините на магазините, а после се върнах при фонтана. Нямах представа как изглежда  жената, която очаквам. Тя следи профила ми във Фейсбук и ме е виждала на снимки, за това се надявах, че тя ще ме познае. Явно бях объркала часа, защото времето напредна, а моята непозната не се появяваше. Чакането беше неприятно, заради студеното време и дъжда. Туристи, в сини дъждобрани се трупаха до мен под арките на Кметството и аз чух, че разговарят на български. Реших да вляза в контакт с тези сънародници – екскурзианти, които се събираха след „шопинг” в центъра на Мюнхен, за да отпътуват към известните Баварски замъци. Като разбраха, че съм от Пловдив, те тутакси извикаха възрастен мъж, мой съгражданин. Размених няколко изречения с него и с жена му и си пожелахме „на добър час” в Бавария. Така убих времето, докато Биляна се появи и ме разпозна. Предложих ѝ да отидем някъде, да пием кафе и да се скрием на топло. Тя ме поведе към Старото кметство. 

Каза ми, че в една от залите му има интересен музей на детските играчки. Аз си спомних с умиление за моя любим мечок – играчката от детството, която татко ми беше донесъл от Германия! Минахме под дъжда, покрай Виктуалиенмаркт и Биляна ми разказа за този пъстър и богат пазар, където могат да се видят и купят всякакви хранителни стоки. Накрая завихме в тясна и тиха уличка и си избрахме едно спокойно и уютно кафене, което беше почти празно. Аз разказах на Биляна за програмата, която  ми отвори шанса да дойда в Мюнхен, а тя ми разказа за своя дом тук, за семейството си и за любимите си кучета. Каза, че сестра ѝ, също живее и работи в Мюнхен и има квартира тук, наблизо. Биляна беше оставила колата в гаража на сестра си и трябваше да отидем до там, за да я вземем и да се придвижим до магазина за български хранителни стоки.

 Отново прекосихме някои от централните улици на Мюнхен, но дъжда продължи да се лее. Тръгнахме към Карлсплац и Биляна ми показа забележителните сгради наоколо. Беше толкова мокро и мрачно, че всичко изглеждаше удавено в сивота. Колата беше в един подземен гараж и след сложни маневри ние излязохме от него и потеглихме из дъждовния град. Известно време пътувахме покрай реката Изар, която аз виждах за първи път. Биляна каза, че паркирането в Мюнхен е голям проблем. Остави ме пред българския магазин да пазарувам, докато тя намери място за паркиране.

 В магазина има всякакви типично български хранителни стоки и аз купих необходимите неща за баницата, зеленчуци за шопска салата, буркан с лютеница и баклава, за десерт. За съжаление, избора на български вина не беше голям и трябваше да се задоволя с Мерло от Карнобат.

 Биляна ме откара с колата до квартирата ми. Сега научих, че след два дни - на 26 май, немците имат официален празник – почивен ден. Биляна каза, че тогава съпругът ѝ също ще бъде свободен и ще можем да отидем на екскурзия извън града. Тя обеща да ми изпрати предложения за възможните маршрути. По – късно аз получих по имейл описания на два маршрута. Единият - до красиво езеро в Алпите, а другият – до известните баварски замъци Нойшванщаин и Хоеншвангау.

 В късния следобед приготвих баницата. Джудит прояви изключителен интерес към това. Тя наблюдаваше и снимаше всяко мое действие. 

 Към 19 часа вечерята беше сервирана и всички седнахме около масата. Семейство Райтер ме поздравиха с Kонцерт за пиано № 5 от Бетховен. Джудит, Клаус и синът им Тило бяха във възторг от всичко, което приготвих. Шопската салата много им хареса, а баницата и червеното вино – още повече! Аз обясних на моите домакини, че 24 май е ден на Светите братя Кирил и Методий и празник на българската просвета и култура. Те се интересуваха как се чества празникът у нас. Разказах им за картинната колекция „Кирилицата – българската азбука” и показах снимки от днешното ѝ представяне в Двореца на Нациите в Женева. Показах снимка на моята картина с буквата „А”  и обясних символиката, която съм вложила. Моите домакини бяха впечатлени и Джудит ме попита, дали съм известен художник в България, а аз отговорих, че съм добър художник! Към края на вечерта Джудит ми показа каталози с нейни картини. Аз съм виждала повечето от тях на сайта ѝ, а други са окачени по стените в техния дом. Джудит няма художествено образование. По късно разбрах, че тя е компютърен специалист по професията и работи като програмист в Алианц. Късно е започнала да се занимава с изобразително изкуство. Учила е живопис в рамките на двугодишни курсове и рисува доста добре, предимно композиции с фигури и градски пейзажи.

 Моята празнична вечеря затвърди близостта ми с тези толкова интелигентни и мили хора, които преди два дни ме приеха в своя дом и се отнасят към мен с огромно внимание и уважение. През предстоящия месец аз ще направя още много баници и ще устроя още няколко български вечери. Това за сега е единствения начин да се отблагодаря на моите хазяи за гостоприемството и за приятелството им!

  

       25 май 2016 г. – сряда

 Днес съм решила, че трябва да се заселя в моето Мюнхенско ателие. Джудит е свободна и може да ме заведе до там и да ми покаже пътя от квартирата до ателието с градския транспорт.

 Дни преди да замина за Мюнхен, получих имейл от Анет Схол, която е изкуствовед и работи като администратор на сдружението ГЕДОК. Тя ми пишеше, че седмицата от 23 до 29 май е ваканционна за баварците. Повечето от тях са си взели отпуск и за първи път през пролетта предприемат ваканционни пътувания. Анет също щеше да пътува и пишеше, че ще можем да се видим едва на 31 май, за да се уговорим за организирането на моята изложба в залата на сдружение ГЕДОК. Аз бих предпочела да използвам времето си в Мюнхен, за да натрупам впечатления от града и неговите музеи и галерии. Нося достатъчно картини за моята изложба, но  немските колеги са ми осигурили ателие и настояха да пристигна две седмици преди датата на изложбата, за да рисувам тук и да мога да покажа в нея и неща, които са нарисувани в Мюнхен.

 С Джудит се отправихме към трамвайната спирка, която се намира в обратната посока, спрямо познатата ми вече станция на метрото. Аз носих голямата ми папка и материалите за рисуване. Чакахме трамвая и наблюдавахме  едно момиче, което седеше срещу нас. То беше оставило чантите си на тротоара и старателно си слагаше червило, съсредоточено върху образа си в огледалце. Казах на Джудит, че това е сюжет за нейното творчество, а тя се съгласи и се засмя. Пътувахме с трамвая покрай високи нови сгради и слязохме на третата спирка, в подножието на надлез. От тук до ателиетата пътят не е много кратък. Отначало се минава покрай сгради от стъкло и бетон, а после - покрай строежи. Джудит каза, че това е районът на студентските общежития.

 Ateliehaus am Domagkpark е двуетажна сграда, развиваща се в П – образна форма. Пред нея има просторен зелен двор с паркинг и места за почивка и барбекю. 

 В сградата ателиетата са разположени от двете страни на дълъг коридор. В някои от ателиетата на първия етаж се влиза и от двора. Знам, че ателиета Домак се управляват от Департамента по култура на град Мюнхен, а по – късно научих, че повечето от тях са наети от чуждестранни артисти, които живеят постоянно в Мюнхен. Има две – три гост – ателиета и сега аз разполагам с едното от тях. Тези ателиета са по – малки и се дават на художници, които гостуват в Мюнхен за реализиране на художествени проекти в кратки срокове.

 Аз бързо си подредих нещата из празното ателие. В стаята е задушно, а ако се отворят прозорците става много шумно, защото зад сградата минава оживена пътна артерия. Видях по вратите на другите ателиета надписи с имена или рекламни материали на колегите, които ги обитават. Аз също залепих моята рекламна брошура от външната страна на вратата ми. 

Нарисувах няколко скици с креда по снимки, които съм направила от автобуса, пътувайки към Мюнхен. После започнах малък акварел – впечатление от езерото Стафел.

 Сутринта Джудит ме предупреди, че утре е почивен ден и магазините няма да работят, затова към 15 часа реших да отида до близкия супермаркет “Peny”. Бързо се ориентирах и намерих магазина. Тук това не е проблем, защото близо до супермаркетите има множество рекламни табели, указващи посоката към тях. От както пристигнах в Мюнхен, за първи път влизах в немски супермаркет, затова разгледах подробно стоките и цените. Впечатлена съм от разнообразието на видовете хляб. Купих си готова салата и малък пакет с нарязан колбас за обяд. Купих и някои хранителни продукти за следващите дни. Цените в „Пени” – маркета не са високи. Единствено плодовете са много скъпи, затова пък има плодови сокове по 70 цента за литър.

 След обяда в ателието отново се заиграх с акварелчето от Стафелзее. Реших да го подаря на семейство Райтер – моят първи акварел, моят първи спомен от моя първи ден в Бавария, в цветовете на Баварското знаме, което символизира Баварското небе – синьо и бяло.

 Прибрах се в квартирата около 20 часа. Семейство Райтер вече бяха вечеряли. Скоро разбрах, че те винаги вечерят в 19 – 19. 30 часа. Въпреки закъснението ми, Джудит беше запазила за мен от тяхната вечеря. Тя ме покани в кухнята и ми сервира порция макарони със сос. После седна на масата и остана при мен да ми прави компания, докато се храних. Толкова бях поласкана от изключително милото отношение на Джудит, което продължи и в следващите вечери! Така, много пъти ние седяхме вечер - една срещу друга в кухнята. Малко разговаряхме - повече общувахме мълчаливо. Тя ме поглеждаше добронамерено, с усмивка, а аз често усещах умората и нестихналото напрежение, които се бяха изписали на лицето ѝ, след дългия ден.